Недооцененият Перник

Пътепис на Хари Диков, ученик в Американски колеж в София

Асоциациите ми за град Перник преди аз самия да го посетя се ограничаваха до географското му разположение в близост до моя роден град София, мините, футболния отбор „Миньор Перник“ и леките автомобили Фолксваген Голф, предпочитани от жителите му. Единствените ми откъслечни спомени от мястото се състояха от гледката на градски пейзаж, комини и промишлени сгради, които бях успял да видя през прозореца на колата, минавайки покрай града по време на семейните ни пътувания към Гърция или югозападната част на родината ни.

До момента моето впечатление за всеобщата нагласа към този град беше, че не може да се сравнява с тези, в които могат да се посетят някои от най-известните български забележителности, и че не може да се похвали с нещо освен със своя принос в сферата на минодобива, залежите на въглища и кукерския фестивал. Съществуват също и множество шеги и анекдоти за град Перник, с които повечето от нас, българите, сме запознати.

В един дъждовен съботен ден през месец юли аз и семейството ми решихме да разгледаме град Перник, като главната причина беше да добавим печати в книжката на 100-те национални туристически обекта от Подземния Минен Музей в града и от Регионалния исторически музей. По време на пътуването ни не бяхме особено въодушевени и нямахме големи очаквания, но това щеше да се окаже грешно и предубедено от наша страна.

Пристигнахме пред входа на мината и ни лъхна студен въздух, идващ от вътрешността на подземията, където температурата целогодишно е малко над 0^oC. Над арката на музея се издигаше статуя на миньор с фенер, а от дясната страна забелязахме вкаменено дърво, което се оказа на впечатляващата възраст от повече от 5 млн. години. То е наречено „дърво на щастието“ и при влизане в мината миньорите са го докосвали, защото са вярвали, че ги пази от беди и злополуки.

Бяхме посрещнати от един много мил и отзивчив възрастен човек, който щеше да бъде нашият гид в последвалото 40-минутно приключение. Той ни се представи и ни обясни, че е работил като миньор до затварянето на рудника през 1966 година, след изчерпване на залежите. Изчакахме да се събере достатъчно голяма група, но поради дъжда нямаше други желаещи и се запътихме да разглеждаме. За безопасност на посетителите задължително условие беше поставянето на каски. Музеят се помещава в две минни галерии с дължина 630 метра, в които са показани експозиции, представящи развитието на минното дело в България, разположени са автентични експонати, чрез които се проследява прогреса на техниката за добив на въглища – локомотиви и пътнически вагонетки.

Още с влизането беше провокиран интересът ни от различното и заинтригуващо място, което бяхме решили да посетим. Първата важна информация, която получихме, беше, че музеят е единственият по рода си на Балканския полуостров и един от малкото на брой такива в цяла Европа. След това ни беше представен процесът на въгледобива стъпка по стъпка. Започнахме с ръчния добив, който е изисквал много усърдна работа, за да бъде успешен. Интересен факт за миньорите е, че са изпивали по 5-6 литра вода на ден поради състоянието на въздуха в галериите. Налагало се да работят на много силен шум заради вентилационната система на мините, която е била нужна, за да се осигури нормален за дишане въздух. Били са използвани обикновени лопати и след това материалът е бил натоварван в ръчни колички, които са били сменени от дървени вагонетки през 1895 година. В извозването на суровината са били използвани коне, като две трети от тях са работели изцяло под земята и там са се помещавали конюшните им.

В една от галериите е разположена фигура на кон в реален размер. По време на разходката можете да се натъкнете и на две фигури на руднични гноми, които са били възприемани като пазители на подземните богатства и прогонващи бедите. На 50 метра под земята стои и икона на Св. Иван Рилски - небесен покровител на миньорите. Това се дължи на легендата за него, която гласи, че той е показал мястото на мината в съня на един човек. Години по-късно група миньори е затрупана от срутване и в този предсмъртен момент се появил човек с бели одежди, наподобяващ образа на светеца, който ги извел живи от под земята.

Силно ни заинтригуваха и истински руднични телефони и клетки с канарчета, които са били поставяни поради липса на измервателна техника за сигнализиране при отделяне на опасния рудничен газ гризу, при наличието на който птичките са започвали да вдигат шум и да се опитват да излязат от клетките.

Впечатленията ни от посещението на тази забележителност, изпълнена с легенди и история, се запечатаха дълбоко в съзнанията ни и са повод за гордост и признателност към трудолюбието на местните хора. Но това не беше края на нашето посещение в Перник. След като излязохме от Музея на минното дело, все още под влиянието на позитивните ни чувства, се упътихме към Регионалния исторически музей, последван от разходка по централната пешеходна улица на града, където останахме силно изненадани от модерното излъчване на инфраструктурата.

Времето беше отминало неусетно, почувствахме глад и решихме, че е време да посетим някое от заведенията в града. Избраното от нас беше с меню, включващо и модерни, и традиционни ястия, храната предлагана в него беше на високо ниво, както и с прекрасна китна градина, разположена с гледка към градския парк.

Разходката ни намери своя край при още един туристически обект - ждрелото на река Ерма близо до град Трън. Природата на това място беше удивителна и ни накара да се замислим за това колко достойнства притежава област Перник.

Изводът е, че предубедеността на хората или всеобщото мнение в много случаи могат да ни лишат от удоволствието да получим нови знания и да изпитаме възхищение при посещаването на места, които са силно впечатляващи, но неглижирани и смятани за незначими.