Вероятно сте чували за изкуствен смях и фалшиви аплодисменти, които някои телевизионни предавания използват и то не случайно. Това са отделни записи на реакциите на публика от комедийно шоу и са дело на американския звуков инженер Чарлс Дъглас. Когато предаванията били на живо много често се случвало публиката да не се засмее на шегите или пък да се смее прекалено дълго. Дъглас забелязал тези несъответствия и измислил техниката на „подслаждането”. Този метод контролира реакциите на хората по време на шоуто и може да избегне нежелани аплодисменти или да тонизира смеха на публиката. Докато са гледали ситкоми или са слушали радио за хората е било необичайно да чуят нещо забавно и никой около тях да не се засмее. Разбрали са, че зрителите се забавляват далеч повече, когато чуят и други смехове.
Предполагам, че за повечето шоу програми се изпозват платена публика или се раздават покани, но това не е от голямо значение в момента. Не съм голяма почитателка на токшоутата, но когато чуя аплодисментите на публиката или техния смях се прокрадва една лека усмивка на лицето ми. Естествено те се манипулират от едно голямо светещо табло с надпис „Applause”, което подсеща публиката да аплодира. Също така в началото на някои предавания публиката бива инструктирана кога да вика, кога да се изправи на крака, как да се държи по време на шоуто. Но без хора в залата как да стане. Ето затова предавания като „Шоуто на Николаос Цитиридис” и „Като две капки вода” използват техниката на Чарлз Дъглас.
Е, за мен е също толкова необичайно когато гледам някой онлайн театър, сама в стаята ми. Просто не е същото, без да чувам аплодисментите, които актьорите заслужават или реакцията на хората. Това се отнася и за онлайн концертите. Има разлика в това да си в зала с хиляди души и да си сама, гледайки екрана. За съжаление всички тези хора на изкуството трябваше да прекратят своя творчески процес заради наложената карантина. Това обаче не им попречи да прехвърлят своите постановки, спектакли и концерти в онлайн пространството, с цел приповдигане настроението на обществото.
Изолацията стана вдъхновение за мнозина и всеки ден в интернет виждаме техни клипчета и снимки, които забавляват хората виртуално.
Като например инициативите „Нови български думи, свързани с COVID-19” и „Виртуална аптека срещу коронавируса”, дело на блогърката Мила Боги. Заслужава си да разгледате думи като изоканция (ваканция в изолация), ковидиот (най-новата форма на думата идиот) или лекарства като „Изтрещовал Форте” и „Коронаналгин”, подпомагащи душевните терзания във време на ограничения.
Надявам се да не съм единствената, която се чувства като под домашен арест. Самотна, непълноценна и изпитваща носталгия. Еднообразно ежедневие, прекарано в затворено пространство, където разговарям единствено със семейството си. Събуждане. Закуска. Онлайн обучение. Обяд. Писане на домашни. Четене на книга. Гледане на телевизия. Вечеря. Гледане на телевизия. Цъкане на телефона. Заспиване. Звучи ми като програма за екскурзия. Разликата е, че тя се състои в домашни условия и се повтаря отново и отново. Всеки ден е по-скучен от следващия. Занимавам се с танци от 12 години и това да нямам възможност да правя това, което обожавам си е чисто мъчение за мен самата. За първи път съм толкова далеч и от най-близките ми приятели. Миналата седмица гледах интервю на една медицинска сестра в Италия, която я попитаха как са реагирали приятелите й като са разбрали, че тя е доброволка на първа линия. Еми няма да лъжа и си признавам, че се разревах когато чух думата приятели. Това да излезем заедно, да си говорим, да клюкарстваме, въобще да сме някъде навън заедно много ми липсва. Сега моето навън е на терасата или на двора, но само когато времето е хубаво. Тогава просто нямам търпение да изляза с чаша кафе и да се насладя на слънчицето. Може би е клише, но ще кажа, че сякаш вече оценяваме и най-малкото, именно защото сме ограничени от почти всичко.
Факт е, че след тази пандемия нищо няма да е както преди. Новости в ежедневието, различни ангажименти и приоритети. Това е само обобщение на промените, които настъпиха конкретно в моя живот. Трябва да приемем, че светът се променя и че може би този вирус ще отсее, кое може да бъде онлайн и на кое му е нужен живот. Училищата и университетите минаха онлайн и засега успешно се учи дистанционно. Най-накрая ние учениците си седнахме на четирибуквието и дано да поумнеем. Надали. Онлайн магазини, сайтове за различни продукти пък усвоиха по-добре бизнеса си в извънредното положение. А какво да кажат емоциите или чувствата ни? Тях не можем да ги преместим вкъщи или да ги направим онлайн. Целият този духовен живот сякаш е „на пауза”- нищо не се случва. Липсата на всякакъв социален живот, предполагам че се отразява на всеки един от нас, но с това изказване не целя да ви провокирам или да ви накарам да направите нещо, което в момента е забранено. Да не излиза!
Пиша този анализ под карантина от името на едно арестувано вкъщи момиче, описвайки нейната гледна точка върху културния свят в днешната пандемия. Колкото потискащо и досадно да звучи „Останете си вкъщи” и може и на вас да ви хрумне да напишете нещо.
 Банкя и Клисурският манастир в моя път към дома |
Материалът е изготвен от Десислава Панайотова, ученичка в ЧНГ „Ерих Кестнер“, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
Източници на снимки: traffiknews.bg, btv Новините, Мила Боги
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин