Човек не избира къде да се роди, но избира дали да обича родното си място. Ако днес не е 3-ти март или 6-ти септември, то ние не обичаме България. Ако днес няма церемония на градския център, то днес не сме българи.
Българинът страда от, нека го наречем, синдром на псевдопатриота. Всички развяваме трибагреника с гордост и с патос говорим за геройските дела, този феномен на родолюбие е временен. Тъжно е.
Ако облечем България в човешка кожа и я наречем наша майка, би ли била толкова нормална следната ситуация:
- Мамо, днес е трети март, честит „рожден ден”!
Ден по-късно се случва следното:
- Коя си ти? Ти не си ми майка!
Днес я обичаме, утре я мразим. Днес сме българи, утре живеем „под наем” в собствената си родина. Срамуваме се, че сме родени тук, че не сме деца на Щатите, над нас не лети белоглав орел. Срамуваме се и бягаме, защото сме „нямали бъдеще в тая проклета държава”.
Българинът страда и от друг синдром, синдром „да търсиш в чуждото родното”. Отивате там. Където и да е това „там”, то никога няма да е „тук”, нито някога ще бъде „вкъщи” .
Немотията ражда отчаянието, което ни кара да търсим препитание другаде, разбирам. Налага се да работим, за да живеем, понякога се налага да работим другаде. Нека ви попитам, когато сте били в детската градина или в началното училище, нарекохте ли някоя учителка „мамо”?
Когато учихте за Декларацията за независимост, почувствахте ли се американци? Когато учихте за Луи XIV, кралят слънце, почувствахте ли се французи?
„Държавата, това съм аз.“ е казал френският крал, ще си позволя да открадна и перифразирам думите му. Държавата, това сме ние! Вината е наша за умиращото родолюбие в България. Ние псуваме политиката, псуваме сметките за ток и сметките за водата. Живеем в дневнотемия, пораждащи неоправдана омраза към родината ни.
Чужденец разговаря с българин: „От къде си?”- пита чужденецът. „От България съм. ”- отговаря българинът и бива залят с въпроси като „Това къде е? Има ли ви на картата на света изобщо? О, страна от третия свят, сигурно сте много бедни, вземи си дъвка, вие такова нещо там нямате, нали така?”. Как бихте се почувствали в такава ситуация? Бихте били обидени нали? Нормално е, когато човек сам обижда родното е оправдано, а когато друг го прави - обидно. Сега разменете ролите, на мястото на България поставете родната си майка, ако някой я обиди, ще я защитите ревностно, така трябва.
Питам ви, толкова ли е лоша България или ние я правим такава.
Израснах в малък град, тук хората живеят с традициите, а традициите живеят в тях. Не смятам, че съм патриот, но обичам градчето си. Тук можете да обиколите града, да стигнете от единия до другия край за петнадесет минути. Звучи скучно, но не е. Ако се разходите и поговорите с бабите, приседнали на някоя и друга пейка, попитайте ги как се меси пита или как се чества Лазаров ден и могат с часове да ви говорят колко време втасва тестото и как се плетат венци. Ако вървите по малките улички ще видите дечицата,които тичат нагоре-надолу, прескачат уличните дупки, представяйки си,че са супер герои и прескачат пропасти или че са великани, които минават през долини, в които има малки селца, забавляват с това, което вбесява големия ”съвременен” човек. ”Пак ще вали, ще има локви, защото улиците са целите в дупки. ” ще каже той, а детето ще възкликне „Ура! Ще си играем с хартиените лодки!”.
Разликата е в начина на мислене. Изглежда няма да порасна, защото още обичам България. Дано повече хора останат деца.
Помните гореспоменатите два синдрома. Те не са генетично заложени, лекуват се. Лекарството е вляво в гърдите, нарича се българска обич. Тази обич я има и в моя малък роден град, има я и във вашия роден край, малък или голям. Ще попитате как? Вътре в нас е!
Избършете душите си от прашинките недоволство към държавата и отдолу ще се покаже родината. Тази великата България, нашата! От мен, от вас, от нас зависи запазването на националната идентичност и традиции. Как иначе децата ни някой ден ще знаят какво е мартеница, как ще знаят какво празнуваме на Трети март, как ще научат за Ботев и Левски, за Вазов и Каравелов, ако ние самите забравим за тях.
Ако не забравяме от къде е тръгнала България, през какви нелеки моменти е минала и каква е сега. Ако не забравяме, че все пак я има, то уличните дупки не са толкова лоши. Трафикът в столицата, също не е толкова зле. Шумните таксиметрови шофьори са някак забавни, а сметките за ток и вода все някак се преживяват. То прословутата България не е толкова лоша.
Пък и в Щатите си нямат българските сватби с народната музика, нямат си нашето кисело мляко, нямат нашата природа, нямат нашите традиции. В Щатите няма да седнеш с непознат човек, с когото след като изпиете по една съвсем българска ракия да сте вече приятели, че и на сватбата си да го поканиш. Това е нашата България, шумна, весела и забавна, с дупки, трафик и високи сметки. Понякога повече лоша, по- малко добра. Понякога не ни допада, че сме родени тук, но пак не бихме я сменили. Никое друго място на тази планета няма да е повече дом от нашата България. Тя е вкъщи, дори да сме далече от нея, България е винаги тук, в сърцата ни, радвам се, че е така и нека така остане завинаги.
Днес е 18 март и мамо, да знаеш, и днес те обичам!
Материалът е изготвен от Владимира Христова, ученичка в 11 клас на СУ "Христо Ботев" град Враца, за ученическия проект на EspressoNews - "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"
„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, УНСС.