15 септември е ден, в който за най-малките възпитаници се поставя основата на тяхното духовно съзряване! Останалите продължават да надграждат с нови познания, правейки тази основа още по-здрава и устойчива. Това е ден, в който загърбваме един топъл спомен за изминатите няколко месеца и отново се потапяме в атмосфера на знания и предизвикателства.
С всеки следващ първи учебен ден, ние сме един скок по-напред в съзряването и не можем да се върнем назад. Всеки белег на чина, който сме сътворили, целейки да оставим дори една незабележима следа от нас, та чак до ученическите постижения, за които гордо се разказва из етажите на годечкото училище. Погълнати изцяло от тези стълкновения, неусетно времето прелита пред нас, учениците, и оставаме с илюзията, че всичко ще продължи дълго. До момента, в който разбереш, стоейки пред вратите на своята гимназия, че следващата година за теб звънецът няма да бие отново.
В 10.30 дворът на годечкото СУ „Проф. д-р Асен Златаров“ се изпълни с народ. От малки весели крачета, скачащи игриво с цвете в ръка, до родители, вайкащи се, че са забравили да подлеят вода на децата си пред блока. Но при всеки трепет на микрофона, дворът заглъхваше, очаквайки началото на тазгодишната програма.
И за първа година в историята на училището, водещите, загърбили изисканите рокли и костюми, откриха програмата с българско традиционно облекло. Отвеждайки те в паралелна вселена, в която пътешественици, които късат времевата линия и пристигат двеста години в бъдещето в едно малго градче, в един специален ден. Никой годечанин не се е радвал на нечие присъствие на сцена, както днес!
Директорът на СУ „Проф. д-р Асен Златаров“, както и кметът на общината, знаят какво оръжие могат да представляват думите. Но трансформираш ли тяхната сила, насочиш ли ги на правилното място с правилния призив, то те така грабват, че всяка дума се запаметява в главата ти. Такава реч трябва да се произнася на всяко ново начало. От подобни слова имат нужда тези, които от утрешния ден ще разтворят учебните тетрадки, и онези, които като за последна година, ще предпочетат да не го правят.
Традиция е на днешния ден гордостта на нашата околия - танцов състав „Лудо младо“ - да предизвика бурни овации от страна на публиката на фона на силна народна музика. Та да нямаш време нито да се обърнеш, нито да отвориш уста. Само да потропваш с крак и да бързаш да хванеш ритъма.
Ключът на знанието е символ, който се предава от най-големите ученици на най-малките. Кратък ритуал, който посвещаваме на новодошлите възпитаници, тръпнещи да влязат в новата класна стая в новото училище. Тази година не бе изключение. Надявам се и занапред да не бъде! Всеки трябва да притежава този ключ.
Не чух горските птици тази сутрин. От стари хора знам, че обичали да се надпяват – глас срещу глас, едно вечно съревнование, в коетото само най-даровитият може да победи. И днес, с появата на две момичета, за чиито гласове не е нужно дори озвучение, песните им ехтяха на далече! И от гората не се чу нито един звук, който да забули тяхното изпълнение. Защото българската песен е перманентна част от нас. А опиташ ли се да я спреш, да я забравиш, ти единствено впиваш корените си по-дълбоко в нея.
15 септември е ново начало. Преминаваш през една стара-нова врата и след месеци излизаш напълно променен. И промяната е невидима за простото око. Това вътрешно видоизменение е тромаво, бавно – лута се в търсене на себе си, открива малки парчета от своята същност между стените на тази „несрутима“ сграда и продължава да търси.
Защото това е ролята на този ден – да отвори двете врати, порталът към онази духовна метаморфоза и да я доведе до своя край! А учителите, онези личности, които късат парчета от себе си, за да оставят в наследство своето знание, своето присъствие вътре в нас. И те винаги са там, дълбоко скрити в нашия вътрешен свят. И когато най-малко очакваш, когато имаш нужда единствено от това, един тих глас ще наруши тишината в твоето оглушително мълчание. И ще те поведе напред, както го е правел през годините, но ти не си го разбирал.
Един учител веднъж ми каза: „Тази информация утре вече ще я помниш смътно, догодина напълно ще я забравиш. Но ако някой ден моите думи ти послужат за пример, ако моите напътствия са ти помогнали да преоткриеш една мъничка част от себе си... едва тогава моята работа ще бъде свършена и ще съм предала най-важния урок! “. А после ми се усмихна топло и добави: „Но до това утре има много време. Така... вчера взехме урока за..., не съм те изпитвала от доста време, Симеон, я излез и го разкажи!“
Ето това незабравимо усещане ни дава училището!
Симеон Симеонов - победител в конкурса "Работилница за репортери 2017 - Разкажи за твоята България"
Снимки: Методи Илиев/ Цветан Симеонов