Има поети, които остават, които не могат да бъдат забравени. Поети, чиито стихотворения са изпълнени с истинска поезия - чувствителна и чиста, извираща от душата. Истински поети.
Александър Коцев Вутов е роден в Своге на 30 август 1919 г. и до 10-годишна възраст живее там. Неговата съдба, както и съдбата на цялото му семейство, е дълбоко трагична. В течение на една година от туберкулоза умират неговите близки – майка му, баща му, двама от братята му. Този удар на съдбата оказва влияние върху цялото му творчество. Дори и в най-оптимистичните му и бодри стихотворения откриваме предчувствие за някаква обреченост, а трагизмът е същностна черта на творчеството му. Това чувство се засилва, когато поетът разбира, че е болен от туберкулоза.
Съдбата не му е отредила дълъг живот. По-скоро животът е само път към поетичното му безсмъртие. Александър Вутимски умира на 23 септември 1943 г. от туберкулоза в санаториума в Сурдулица. Гробът му след време е забравен и днес никой не знае къде е.
„Не можеше човек да не го види и да не го забележи. И затова, когато се видяхме за първи път в четвърти гимназиален клас, направи ми впечатление тази негова необичайност и деликатност. Аз дори бях малко смутен. Наистина това беше едно лице, което внушаваше нещо особено непривично за разлика от всичките други лица на млади хора, още неоформени, неовладели собствения си душевен мир и поведение. (…) Вутимски беше личност, която означаваше едно самостоятелно присъствие, самостоятелно мислене и поведение. Всички идеи, които изповядваше, имаха у него изключителна емоционална и личностна окраска. Сред тия среди, където той се движеше, той беше оригиналът, изключителното, уникалното явление. (…) В един век, в който няма личности или те не са чак толкова много, Вутимски беше една забележителна фигура. Под такова осветление трябва да се вижда присъствието му в нашето време – просто една свободна фигура, една свободна личност във всяко отношение.” (Михаил Величков)
„До такава степен мен да ме беше обаял Вутимски, че веднъж аз казах в кафене „Средец”: „Това е най-голямата фигура тук! Той всички ни заедно може да побере в малкия си джоб!” (…) Почнах да говоря с него да напусне „Златорог”, а той казва: „Ама как така, ама това е моята естетика. Онова, с което съм скъсал, съм го направил не за да отида в „Златорог”. Нито пък съм в „Златорог”, за да не бъда при онези”. И почваше да се подкрепя с примери, с много философи, пред които моите аргументи бяха наивни, ученически. Той беше чел толкова много. За мене беше удивително кога е успял толкова много да прочете.” (Радой Ралин)
„Това, което беше трудно за другите, за Вутимски се оказа непосилно – безпросветното време, бедността и туберколозата се сляха в една мрачна реалност, която угаси в душата му искриците на оптимизма. Той не беше борец. При всичкия си темперамент и дълбока емоционалност той беше поет-съзерцател и в това се криеше може би най-голямата му беда. Нападателният нрав, активната съпротива, откритият протест му бяха чужди. Той нямаше броня срещу ударите на живота, не можа да си изработи противоотрова срещу жестокостта, пошлостта, човешкото равнодушие – и когато се усети безпомощен, от сърцето му се изтръгнаха стонове на самота и отчаяние, които дарбата му превръщаше в стихове. Той си създаде един поетичен свят, тъжен и сумрачен, като дъждовна есенна вечер, изпълнен с тихо страдание и редки викове на болка, с носталгия по светлите мигове и със старчески спомени (а беше едва на 23 години!) за детството и младостта, и побягна в този свят, за да се спаси от кошмарната действителност. Но той никога не можа да избяга от нея, нито от себе си – и в това беше неговата трагедия.“ (Емил Манов)
„Пред случай като неговия често у нас се надига възмущението срещу несправедливостта на съдбата: ако Сашо бе се родил няколко години по-късно, той би бил още сред нас, поезията ни би се гордяла с нови цветове, поникнали от чувствителното му сърце.“ (Валери Петров)
Весели небеса
Не се сърди, че си различен,
че не приличаш на околните.
Ти виждаш, че децата тичат
и гледат бягащите облаци.
Обичай вятъра, водата –
върви, свири и пей с дъжда.
И през безкрая на света
танцувай сам във здрачината.
Очите ти ще гледат синьото,
огромно, хубаво небе...
И в тая весела пустиня
ще се зараждат цветове...
Ще заживееш със вселената
и дървесата ще цъфтят –
тъй както хората растат
и се променят континентите.
А в зрялата си възраст сам
ще слезнеш кротко между хората
и с прости думи ще говориш
за веселите небеса.
Използвана литература:
- „Няколко думи за поета и неговото време“ – Емил Манов
- „Александър Вутимски“ – Божидар Кунчев
- „Литературен вестник“ бр.3/28.01.2014г.
- вестник „Дума“ бр.271/22.11.2014г.
- „Не съм затворен кръг“ – Александър Вутимски
Ася Асенова, ученичка в 12 клас на ПГ "Велизар Пеев", град Своге, участник в "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"
„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, УНСС.