С леко учудване детето прочете надписа „Кино Влайкова“.
- Тате, защо се казва така? – попита то баща си.
- Влайкова е жената, която го е направила това кино.
Детето беше втренчило погледа си в малката жълта сграда, която все още му приличаше на някакво старо кафене и не можеше да си представи как може това да е кино. Беше твърде малко, а името му беше толкова странно…
Днес почти всички, минаващи по улица „Иван Асен II”, подминаваха без капка възторг нестандартното име на киното. Знаеха, че то съществува, но не възприемаха името „Влайкова“ като прилежащо на човек, ами красиво съчетание от букви, което просто съществува.
Мария Влайкова е третата съпруга на известния писател Тодор Влайков. Въпреки популярността на съпруга си, тя не остава скрита в сянката му. Вярваща в силата на образоването, през 1926 година тя дарява киното си на Министерството на народното просвещение.
Рядко се случва човек да притежава собствено кино, а още по рядко и да го дари в името на някаква величествена идея. Така Мария Влайкова остава и до днес една от най-интересните жени, допринесли за благото на София.
Историята на малкото жълто кино започва в далечната 1924 година, когато се ражда и идеята за него. В така наречения „Малък Париж“[1], Мария Влайкова притежава земя, на която решава да основе киносалон със собствени финанси. Строежът започва през 1925 година и сякаш се превръща в едно от вълшебствата на квартала, наричан в наши дни – „Яворов“. Водена от любовта си към изкуството самата Мария Влайкова помага в строежа, заедно с мъжа си. Изумен от подвига на семейството, Ран Босилек разказва в един от спомените си как е видял Мария и Тодор да нареждат камъни и тухли.
По онова време Мария Влайкова е на 54 години, което е още един повод за възхищение. На възраст, в която всеки се стреми да намери перфектното място за отдих, тя намира сили да следва най-искрената си мечта. Решена на всичко, тя ипотекира цялото си имущество и изпада в множество дългове, които в последствие са поети от Министерството на народното просвещение.
По професия Мария е учителка. След като завършва образованието си, преподава в Охрид, а после се премества в София, където се омъжва за Тодор Влайков. В учителските й години се появява и самата идея за принос към образованието – „Още тогава у мене се зароди желанието да помогна с нещо за успяването на просветното дело в родината. Много години се изминаха, много несполуки и злочестини сполетяха родното племе и родната земя, но това мое желание не ме напусна. Аз останах вярна на своето желание и досега.“
За себе си тя признава, че е голяма любителка на изкуствата, а по-точно театъра – „…възхитена от красотата на хубаво изпълнените опери и драми от добри артисти, в последно време желанието ми да спомогна на народната просвета се насочи към мисълта, че тя може да се прояви именно в делото на преосмисляне на народния наш театър.“ Така тя взима решението да основе салон, който е подходящ за театър, но и кино. Мария Влайкова вярва, че именно новото изкуство – кинематографията, ще е основополагащо за развитието на младите.
За онова време мисълта, че киното може да бъде част от образованието, е революционна и нестандартна, но и много мила за влюбилите се в него. В наши дни, когато живеем във века на технологиите, сякаш не забелязваме красотата на обучението чрез изкуство. Приемаме часовете, в които гледаме някой филм за почивка, а „халтурата“ тихо се промъква между чиновете.
Напук на благородната й кауза, съдбата се „отблагодарява“ на Мария Влайкова с болест, в следствие, на която тя умира десет месеца след завършването на киното. В очакване на смъртта тя пише: „Моето желание е след моята кончина салонът ми да бъде в пълно владение на Министерството на народната просвета, което да разпорежда от приходите на салона, да се подпомага народното театрално дело.“ Дарението е прието, а по-късно от приходите на киното са разпределени стипендии на различни български творци по изискания на самата Влайкова.
След основаването на киното то преживява какво ли не. Едни от най-пагубните му моменти са неговото прекръстване на „Кино Виктория“ през 1942 година и опожаряването му по време на бомбардировките в София през 1944 година. В тези години то губи най-ценните си неща – съответно спомена за делото на Мария Влайкова, както и целия си инвентар, който е бил една от големите помощи за българската култура.
Днес салонът е отново с името на своята създателка, но и с ново оборудване за прожектиране на филми. Част е от читалище „Антон Страшимиров“ и е домакин на множество филми от най-различни фестивали. Макар и така, то пак е едно по-малко известните кина в столицата. Може би още Мария Влайкова го е предвидила за по-сантименталните хора, които откриват магия в изкуството.
Докато пиша това и гледам снимката на госпожа Влайкова, си мисля, че въпреки строгия й поглед, бих искала да отида на кино с нея, както с госпожата по български език ходим на театър… Така Мария Влайкова не просто се превръща в пример за учителите, но и за учениците, защото с делото си тя доказва, че и най-големите мечти са възможни.
[1] Улица „Иван Асен II“
Материалът е изготвен от Ирина Тилова ученичка в 18 СУ "Уилям Гладстон", гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“
Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“
Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община
Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
