Пристигнах в София на 28 януари 2005 година в 23 часа и 13 минути в квартал „Ючбунар“[1] или както го наричат в наши дни – „Възраждане“. Нощта беше ярка и изпълнена със светлини, които не бяха присъщи за другите градове. Личеше си, че дори и вечер, градът не спеше. Над него витаеше нещо, което беше омагьосало жителите му, много преди аз да се появя. Тогава не предполагах, че тази магия ще успее да стигне и до мен. Все пак това беше просто един обикновен град…
Осемнадесет години по-късно се намирам пак тук, но с идеята, че София е преживяване, което те отнася отвъд пределите на спокойствието, за да усетиш всяка съществуваща емоция и да чуеш бълбукането на живота. Веднъж докоснал се до това, човек става цвят от сиянието на София, което се оказа, че не винаги е розово. Макар и непринудената си красота, дълбоко в себе си улиците на София пазят всякакви истории. От обесването на една от най-емблематичните български личности – Васил Левски, през културния разцвет между двете световни войни и до безразсъдното шофиране в наши дни. Така София, каквато я познавам, придоби един двойствен характер, разкъсващ се между светлината на яркия светски столичен живот и мрака, който е надвиснал над нас, заради самозабравата на обществото ни.
Един от първите спомени за София, който имам е от 2007 година, когато сондата на НАСА „Месинджър“ направи второто си преминаване покрай Венера, а в София човек можеше да види Луната за 2 лева. Независимо през коя част на денонощието, всеки Софиянец минаващ през „Попа“, можеше да се докосне до безкрайния космос само за 2 лева. В очите на учените от НАСА тази проява на търговски и креативен гений може би е смешна, но за обикновения човек – цяло чудо. С надеждата, че ще видят Луната в цялата и прелест, пред телескопа на чичо Пешо се редяха баби с деца, ученици, студенти, та понякога и адвокати в костюми. Аз обаче така и не си позволих да я видя, защото ми беше достатъчно да си мисля, че в тази илюзия се крие всекидневната романтика на София.
Освен евтини трикове, в София винаги са се случвали и много по-големи неща. Пример за това е бурният културен живот, одухотворяващ града още от началото на 20. век. По това време столицата ни се превръща в убежище за всички интелектуалци. Приютили най-големите писатели на България като Йордан Йовков, Елин Пелин и Елисавета Багряна, салоните на тогавашните заведения се превръщат в места за просветените личности на българския елит. Едно от най-известните кафенета от този тип е „Цар Освободител“, което се е намирало срещу военния клуб, а хората са го наричали писателското кафене.[2] Днес споменът за тези средища на култура е дълбоко заровен в страниците на историята, оставящ ни неспособни да видим Георги Господинов и Здравка Евтимова, седнали да пият чай или кафе.
В подобни моменти започвам да си мисля, че онзи спомен за велика София, ще бъде напълно заличен от мрака, който настъпва с идването на нощта. Градът потъва в тъмнина, която заблуждава и придава вкус на евтино вино на всички светски прояви. Тогава хармонията си отива и се прокрадва сковаващият страх. Дойде ли сумракът, София придобива ужасяващ облик, в който няма ограничения и никой не е застрахован.
По този повод ще ви разкажа какво се случи преди месец. Часът беше 20:30, когато с моите приятелки се разхождахме по Моста на влюбените. Изведнъж чухме скърцане от гуми и инстинктивно си помислихме, че това е поредният млад шофьор. Уви, не беше така. Когато слязохме от моста видяхме изхвърлената на метър пред автомобила, гума от колело.
Колоездачът лежеше неподвижен до колата.
- Обадете се на 112! - крещеше някой.
Извадихме телефоните, но в същия момент охраната на съседното заведение извика:
- Момичета, махайте се!
В следващите двадесет минути не чухме линейката, обаче и по-късно вечерта не чухме поредния репортаж по новините, озаглавен „Жертва на пътя“.
Върнахме се на моста, но там отгоре никой не подозираше какво се е случило. Всеки се усмихваше и се наслаждаваше на прохладния летен вятър. Сякаш бяха два отдели свята, на тези отгоре, които не можеха да видят истината като главния герои от „Приказка за стълбата“ и тези отдолу, които преживяваха последиците от могъществото на водача, способен на всичко.
Случват се грешки, на всеки е ясно, но не е правилно пътните знаци да са изкривени или скрити и не е правилно човек да не знае дали ще има линейка за него, защото всеки има право на живот.
Може би съм още твърде млада, за да го разбера, но все си мисля, че всичко е навързано, от състоянието на пътните знаци до линейката. И може би, ако едното е добре и другото ще проработи…
През последните осемнадесет години имах възможността да обиколя града поне сто пъти, от „Ючбунар“ до „Надежда“, от „Центъра“ до „Младост“, от „Пиротска“ до пл. „Журналист“ и видях всичките му недостатъци, които са толкова добре объркани с успехите и идеите на новото време, че именно това прави София красива. Столицата ме потопи в своята несъвършена магия, за да ми докаже, че е достойна за любов. Превърна се в моя малък Лондон[3] и се надявам моят своеобразен разказ да Ви е докоснал, защото макар и далеч от перфектна, София е истинска.
[1] Ючбунар е историческото име на квартал в западната част на центъра на София. Днес кварталът е познат като „Възраждане“. Заселването на Ючбунар започва през 1889 г., когато при управлението на кмета Димитър Петков започва мащабната градоустройствена трансформация на София, при която евреите, изселени от старата еврейска махала на предосвобожденска София са преместени в Ючбунар, който се оформя като нова еврейска махала, останка от която е Еврейският културен дом на пл. „Възраждане“.
[2] Драган Тенев, „Тристахилядна София и аз между двете войни“, (София: Ласка, 1992)
[3] „Песен за любимия град“ - Тодор Колев
Материалът е изготвен от Ирина Тилова, ученичка в 18. СУ „Уилям Гладстон“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“
Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“
Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община
Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
