Когато си на осем никой не те чува, колкото и силно да викаш. Около една година всяка нощ будувах с часове, защото виждах призраци всеки път, когато загасях лампата в стаята си, докато дядо ми не замина по работа във Франция и не се върна с нощна лампа във формата на Айфеловата кула. Защото една лампа трябваше да оправи всичко. Първата нощ след като ми я дадоха аз я включих, надявайки се да заспя. С нея стаята ми беше прекалено светла, а без нея – по-тъмна и от преди. Три нощи така и не затворих очи. На четвъртата загасих Айфеловата кула и вдигнах щората на прозореца си, за да погледам Луната, но там където аз живея, тя свети над църквата Александър Невски, а нейните куполи – към моя прозорец. Светлината влизаше едва-едва в стаята ми, но беше достатъчна, за да изчезне всеки един призрак. На четвъртата нощ спах непробудно. На всяка следваща също. Пиша затова, тъй като точно тази вечер, когато вдигнах щората, може би за пръв път София престана да е просто град и се превърна в големия дом, в който е построена и онази къща, в която се будя и заспивам.
Около четвърти клас започнахме да обсъждаме какво и най-вече къде искаме да учим след гимназията. Не защото разбирахме от университети или като цяло от образование, нямахме си и на идея, но въпреки това всеки се надпреварваше да заяви всяка една от причините по които ще си тръгне от този град. „В чужбина всичко е по-хубаво“ казваше някой и всички останали се съгласявахме. Съгласявах се и аз, въпреки че и тогава търсех София във всеки един град, в който стъпвах, независимо дали беше Пловдив или Виена. Съгласявах се, въпреки че и тогава на всяка магистрала и на всеки самолет, който водеше до този беден и мръсен град, от който всеки четвъртокласник искаше да избяга, някъде вътре мен нарастваше щастието, че се връщам към уюта му.
Когато си на петнайсет никой не те слуша, освен София. Тя ме слуша дори когато шепна и всеки път, когато се отдалеча от онази къща, в която се будя и заспивам, виждам себе си навсякъде. И може би в момента трябва да пиша за забележителностите или за архитектурата, или за природата, историята, управлението или за друго нещо, за което всеки един може да пише, но от това няма смисъл, защото според мен, когато живееш някъде, това място се превръща в много повече от град, село, или държава. Защото в София са всички места, в които съм умирала и всички, в които съм се съживявала отново. Тук е всяко едно място, където съм се учила и съм се проваляла в това да обичам. Всички покриви, на които съм лежала, гледайки Луната с някого, опитвайки се да избягаме от призраците вътре в самите себе си, са тук. Всяко кафене, в което съм плакала и съм се смяла е тук. Любимият ми ресторант е тук. Любимият ми парк е тук. Любимите ми хора са тук. Любимите ми спомени са тук. Всичко, което обичам и мразя е тук. Всяка улица води до място, което познавам и всичко е толкова близо до душата ми, че ме задушава.
Понякога си спомням и за тъжната участ на всички нас – влюбилите се в град, който е „обречен“, защото възрастните са казали така. Когато се разхождам из града, пътувайки в миналото, се сещам и за всеки концерт и за всяко парти, на което съм била. За всички неща, които може би не е трябвало да правя, но все пак съм правила без да съжалявам. Защото в София ни е позволено да сме глупави и свободни само няколко години и след това или трябва да си тръгнем или да останем, но да вложим цялата си енергия в това да се борим за мечти, които може никога да не сбъднем. Защото в крайна сметка градът е „обречен“, когато хората в него сами се смятат за такива.
И в момента банята до стаята, в която се будя и заспивам, е пълна с кашони, тъй като по-големият ми брат избра да си тръгне след като завърши. След четири години това най-вероятно ще са моите кашони, тъй като какъв друг избор има едно дете, което не иска цял живот да живее на място, пълно с призраци, които все още обвиняват „обречения“ си град за неизпълнените си мечти, които сами са определили като „обречени“ на времето. И всички сме чували, че „домът е където е сърцето“, а моето сърце винаги ще е в София, така че ако избягам в чужбина, ще оставя сърцето си тук и колкото и велики неща да направя там, ще прекарам цял живот в търсене на ново сърце. Но човек получава само едно такова и дори то да прелива с любов за нещо като например един беден и мръсен град, тази любов никога няма да може да го предпази от всичката омраза.
Материалът е изготвен от Златина Юрукова, ученичка в 9-та Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“
Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“
Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община
Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
