Датата беше 2-ри януари, а денят – един такъв, в който се чудиш дали да преговориш нещо по математика, защото приближават класните или да забравиш за всичко и да се отдадеш на последните мигове от коледната ваканция. Както никога досега, ученолюбивото в мен се събуди и реших да отворя тетрадката със задачите. Седях си така с пергела, химикалката и линийката, когато зад големия прозорец навън се изрисува неописуема картина. Множество малки снежинки заподскачаха насам - натам из сивото небе и сякаш нарочно, за да ме привлекат, летяха в една и съща посока – към планината. Изведнъж в стаята ми развълнувано нахълта баща ми.
- Искаш ли да ходим на Витоша?- ме пита той и всяка надежда за преговор по математика се изпари.
Взехме малката раница, а в нея хвърлихме две ябълки и една полупразна бутилка с вода, колкото да не умрем от жажда и глад. Грейките, якетата и обувките си сложихме на бегом , за да не изпуснем автобуса, който щеше да ни докара до Златните мостове.
И така, едва дишащи от тичането по баира, хванахме в последната минута любимия 63 от спирка „Магнолия“. Като казвам любим, наистина си го мисля. През годините винаги съм се возила с него по простата причина, че ежедневния ми маршрут до училище минаваше през „Павлово“, „Бояна“, „Гешов“, „Красно село“, „Магнолия“ – все спирки на автобуса. Като се съчетае и с факта, че през седмицата вътре в него винаги е топло, спокойно и удобно, няма съмнение – 63 е незаменим за мен. През уикенда обаче положението е различно – автобусът е пълен с туристи и планинари, които чакат с нетърпение да се доберат до планината. Така беше и в този ден.
След около 20 минути пътуване вратите на автобуса се отвориха, а ние излязохме. Намирахме се в местност „Златните мостове“, която е и последната спирка на 63. Поехме право към дебрите на планината, защото нямаше време за губене, а пред нас се ширеха внушителните морени, които за миг ми напомниха на онези арменски сладки от кварталното магазинче, защото посипалият ги сняг изглеждаше точно като пудра захар. Усещаше се студеният полъх на зимата, който вече рядко достига до града.
Заобиколихме морените и тръгнахме към жълтите табели, които водят по различни пътеки. Сред тях видяхме надписите на хижите „Бели брези“, „Тинтява“, „Момина скала“, „Планинец“, „Есперанто“, „Камен дел“ – все такива, на които сме ходили.
Привлече ни хижа „Септември“, първо, защото беше наскоро реновирана и второ, защото не бяхме влизали в нея преди. По принцип нашето семейство не избираме по-близките и известни хижи като тази заради голямата бутаница и шум, но в този ден сякаш никоя друга хижа не беше по-подходяща. Пристигнахме пред голямата сграда, с типични за българските хижи- дървена горна част и каменна долна. Отпред имаше стълби и външна тераса с пейки, която предполагам, е страхотна за през лятото. Лампичките, окачени на това място придаваха още повече уют и топлина на фона на зимната картина, а планинската коза, нарисувана над вратата на хижата, дружелюбно ни приветства на входа.
Влязохме в един дълъг коридор с дъсчени стени, а по тях имаше облепени стари карти на Витоша. Минахме през няколко стаи за нощувка и стигнахме до гостната, която миришеше на топла супа и билков чай. Чуваха се ентусиазираните гласове на туристи, дошли да се стоплят за малко и пукотите от ,запалената до краен предел, камина в средата на стаята. Това е описание, което всеки сигурно си представя като кажа хижа, но в тази могат да се намерят и по-интересни детайли. Едно от необикновените неща, които правят впечатление в „Септември“ е старовремското пиано в коридора, на което всеки може да свири, стига да го прави добре. Друга особеност в хижата са множеството стаи за пренощуване на първи и втори етаж, сред които и една специална за деца. Трапезарията също така се разпростира на два етажа, свързани чрез една голяма, красива дървена стълба.
След препълнена чиния парещи картофи, две препечени филийки и чаша сладък чай силите ни отново се завърнаха и можехме да продължим към следващата си цел, а именно връх Камен дел, който, признавам си, не бях изкачвала дотогава.
Заобиколихме хижата и тръгнахме по пътя отдясно. Минава се покрай изоставените хижа „Бор“ и хижа „Тинтява“, които са приблизително близо една до друга. Хижа “Бор” е всеизвестната за мен хижа, в която баща ми е спал като малък на някакъв пионерски лагер и оттогава помни малкото кръгло прозорче, за което толкова обича да разказва.
Колкото по-нагоре се качвахме, толкова по-неотъпкана и скърцаща ставаше зимната пътечка, а хората, които вървяха пред нас или зад нас се отклоняваха в други посоки и ни оставяха сами по пътя към далечния връх. В същото време това беше и най-ослепителна част от маршрута ни, защото беше непокътната, тиха и спокойна, а дърветата около нас леко се люшкаха, поощрявайки ни да продължаваме само напред.
Стигнахме до голата част, от която продължихме по зимната маркировка-колчетата, разпръснати насам-натам по пътя, водещи до Камен дел, който вече се виждаше. Там, разбира се, измръзнахме от студ, затова бързо се движехме и не усетихме умората. Оставаше ни само каменистата последна пряка, която беше най-голямото предизвикателство за нас, защото ръбестите камъни бяха хлъзгави от снега и беше трудно да не се пребием поне на един. По щастлива случайност не ни се получи този път пързалката и стигнахме без контузии до върха.
Най-важното за един планинар е да стигне до висините, да погледне света отгоре и да бъде удовлетворен, че е постигнал целта си. При нас нямаше гледка, всичко потъваше лека-полека в смразяваща мъгла, включително и ние, та затова стояхме само няколко минути, загърнати в якета и шапки и зъзнещи до кости. Въпреки това, усещането беше неописуемо. Светът, обгърнат в мъгла, понякога е по-красив, защото можеш да видиш само със сърцето си какво се крие зад него. Всичко друго е бяло.
Връщането наобратно беше по-бавно от очакваното, защото минахме през хижа „Планинарска песен“, която не предлагаше топла храна, но поне хижарите там ни почерпиха с филии с лютеница ако не друго. Обиколихме доста през гората, докато стигнем до „Златните мостове“, а вече се и свечеряваше. Не се загубихме за моя най-голяма изненада, като се има предвид минали походи по Витоша с баща ми и се добрахме най-после до удобния автобус и до нашата позната пътека до дома.
След това пътешестване през камънаци, гористи пътеки и голи заснежени хълмчета, което продължи цял ден, бузите ми бяха червени, обрулени от вятъра на Камен дел, а краката ми бяха подгизнали от снега. Изпих половин „аспиринче“, за да нямам мускулна треска на следващия ден и си легнах директно в топлото легло. Всяко малко лишение обаче не можеше да се мери с цялата емоция от преживяното, която доставяше на сърцето ми голяма наслада.
Нямаше да изпитам цялото това зимно приключение, ако не беше 2-ри януари – ден, в който се чудех дали да преговарям или да се отдам на последния ден от ваканцията, а също и ден, в който взех правилното решение.
Материалът е изготвен от Анастасия Трейман, ученичка в 9. ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“, град София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“
Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“
Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община
Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
