Когато небето понякога е лилаво

3338 преглеждания

Есе на Габриел Георгиев, ученик в СУ „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Годеч

Вали дъжд. Той отмива насъбралия се прах по пътя и внася малко хлад в горещия юлски ден. Чувам детски смях. Едно момиче си играе с черно куче и макар дрипаво, то е най-щастливото на света. Това дете, по-късно през житейския си път, е дало възможността на моя баща да ме създаде. Виждам моята баба.

Връщам се в реалността. Случките, които баба ми разказва винаги ме отнасят на далечни места, в различно време - миналото. Тази част от времевата линия е много интересна, защото това са събитията оформили обстановката, в която живеем и довели до нашето съществуване.

Миналото е много неща - има моменти на гордост, слава, щастие и такива, които са на противоположния полюс - тъга, ярост, падение, унищожение... То може едновременно да е повод и за самочувствие, и за срам. Зависи кои очила ще решиш да си сложиш - розовите или черните, защото то всъщност е съвкупност от най-разнообразни събития.

Въпреки всичко, историята винаги трябва да е повод за гордост, защото тя е изпълнена с такива моменти, случки топлещи сърцето, даващи ни сили да градим бъдещето, събития дали ни свобода, независимост, живот. Как да не се гордеем с нашето рождение например?!

Разказът продължава и аз неусетно се пренасям на друг свят. Намирам се в болнична стая. Жена дава всичко от себе си, за да роди своето дете. Гледката не е много приятна - има кръв, а родилката вече не издържа на болките. И ето, че то се случи - момичето роди баща ми, даде живот. Един от най-гордите моменти в живота на моята баба.

Ето, че миналото е щастие. Но както казах, не винаги е така. Освен с хубави моменти, то изобилства и от лоши. Неизбежно е - трябва да има баланс. Много често хората се отчайват, преживяват тези случки отново и отново и сякаш се опитват да ги заличат от историята. Ако можеха, биха се върнали да „оправят“ пропитите с тъга събития, но това не е решение...

Слънцето е високо в небето. Жената изглежда престаряла, макар да не е така. Стои на масата на двора и със сълзи на очите преглъща едва вдигнатата лъжичка жито. Нейният мъж е починал. В другия край на имота, под едно дърво, седи момчето, вече на тринайсет години. Усещам го във въздуха, желанието им да върнат времето и да заличат сполетялата ги беда. Но аз с успокоение си казвам, че не могат...

Това, да си жив, е чудо и то голямо. Шансът е едно на 400 трилиона! Заличаването на голямо събитие като смърт би ме премахнало от времето. Може да е егоистично, но за мен и моето съществуване е много важно. А и както казах - винаги има баланс и ако това събитие не се беше случило, някое друго щеше да го замести. Затова хората трябва да приемат лошите моменти и по-силни да продължат напред.

Фантазията ми ме зове. Чувам крясъци. Има скандал. Момчето, вече почти мъж, и жената се карат. Всичко свършва, но е видимо, че и двамата съжаляват. Времето лети, минава по бързо и от куршум и спомените за това къде и кога се е случила кавгата избледняват, но казаните думи остават. По говоренето на баба разбирам, че съжалява, тежи й и я измъчва.

Много хора ненавиждат постъпки, които са направили преди. Някои не могат да си простят, други изкривяват истината и съответно миналото като създават своя версия на нещата. И двата варианта не са правилни. Хората правят грешки, нормално е. Трябва да поемем отговорност, да се поучим от тях и може би най-важното - да си простим.

Въображението ми, като че ли не ме оставя на мира. Този път през главата ми минава вихрушка от сцени - битки, въстания, войни, развитие. И как няма - историята на България далеч не е малка и е толкова величествена, че съзнанието ми неусетно преминава от една случка в друга.

Миналото на отделната личност е идентично с тази на нацията по това, че и двете са изпълнени с всичко - лошо, добро, срам... И както личните събития, така и националните трябва да се приемат. Да се гордеем с тях, когато са щастливи, триумфални или пък да си вземем поука от своите грешки или тези на предците ни, да се примиряваме с лошото и да гледаме доброто, защото то има значение.  

Сега съм на терасата на родната ми къща. Не, този път не съм във фантазията ми, намирам се в реалността. Слънцето залязва и поглеждам към небето. Синьото го няма, лилаво е сега. Това ми вдъхва особено настроение, кара ме да се чувствам все едно отново се намирам във въображаемия ми свят. Колко много си приличат въображаемото и реалното. Може би и миналото не е толкова далеч, колкото ни се струва.

Материалът е изготвен от Габриел Георгиев, ученик в СУ „Проф. д-р Асен Златаров”, гр. Годеч, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин