На 22 август 1864, в Женева, Швейцария, представители на 12 държави подписват първата Женевска конвенция „за подобряването на състоянието на ранените в армията на бойното поле“, с което официално се признава създаването на Международния червен кръст. Подписалите държави са Баден, Белгия, Дания, Франция, Хесен, Италия, Холандия, Португалия, Прусия, Швейцария, Испания, и Вюртемберг.
Конвенцията съдържа десет статии, които установяват за първи път правно обвързващи правила, гарантиращи неутралност и защитата на ранените войници, полеви медицински персонал, както и специфични хуманитарни институции във въоръжен конфликт. Освен това Конвенцията дефинира две специфични изисквания за признаване на националното общество на облекчение от Международния комитет:
Обществото трябва да бъде запознато със своето собствено правителство като свободно общество според Конвенцията.
Правителството на съответните страни трябва да бъдат страна държава в Женевската конвенция.
Директните последствия от създаването на Женевската конвенция са първите общества създадени в Белгия, Дания, Франция, Олденбург, Прусия, Испания и Вютенберг. Също през 1864 г., Луис Апия и Чарлс ван дер Велде, капитан от немската армия, стават първите независими и неутрални делегати, които да работят под символа на Червения кръст при военни конфликти. Три години по-късно през 1867 г., е свикана първата национална конференция на Националните помощни общества за сестринство при ранените от войната.
До създаването на организацията на Червения кръст се достига, след като швейцарският бизнесмен и филантроп Жан-Анри Дюнан става свидетел на страданията на жертвите от битката при Солферино, част от Австро-итало-френската война през 1859 г. Около 40 000 войници от двете страни умират или са ранени в битката. Жан-Анри Дюнан е шокиран от ужасната гледка, страданията на ранените войници, както и почти пълната липса на медицинска помощ и основни грижи. Той организира хуманитарна помощ, чрез мотивиране на местните жители за помощ без дискриминация.
През 1962 г., след завръщането си в Швейцария публикува книгата „Спомени от Солферино“, която има сериозен отзвук. През следващата година той и още четирима швейцарски общественици и филантропи в лицето на Гюстав Мюние, женевски адвокат и председател на Женевското общество за обществено благосъстояние, Луи Апия, който има значителен опит в работата като полеви хирург; приятеля и колега на Апия – Теодор Моноар, от Женевската Здравно-хигиенна служба и Гийом-Анри Дюфур от швейцарската армия се събират и създават т.н. „Комитет на петте“, който те кръщават Международен комитет за помощ на пострадалите.
През октомври същата година те организират международна конференция, на която за първи път поставят въпроса за провеждането на възможни мерки и нуждата от медицински услуги на бойното поле. На конференцията присъстват 36 различни делегати: осемнадесет официални делегати от националните правителства, шест делегати от други неправителствени организации, седем неофициални чужди делегати и пет члена на международния комитет.
По-късно Дюнан е отстранен от работата на комитета, след фалит и обвинения в злоупотреба, като е реабилитиран чак през 1901 г., когато Нобеловия комитет връчва първата Нобелова награда за мир на Международния червен кръст, споделено с неговия вдъхновител и основател Жан-Анри Дюнан.
