„Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват“ - Из „По пътя“ на Джак Керуак.
Цитатът на Джак Керуак описва само определени хора, защото не всички можем да бъдем „луди“. В живота си много трудно успяваме да намерим този тип хора, такива, които да дават светлина и да обичат силно, такива, които да те изпълват с живот и да ти показват как може да се вдъхновяваш дори и от тъгата, такива са всички „луди хора'“. За нас те са като пратени ангели, от които да получим закрила, но всъщност за да са такива, те също са срещнали някого, който им е показал пътя към нас. Нещо като занаят, нещо, което се предава от човек на човек. Съдбата ни е нещо великолепно! Тя създава срещи със сродни души, вдъхновители и учители. Срещи, които ще се помнят цял живот, а може би и след това!
Моята вдъхновителка е обикновен човек. Тя не е известна, не е спортна натура или престижна музикантка, тя е просто един обикновен учител по български език и литература, но за мен тя се превърна в един от най-скъпите хора в моя живот. Тя подбуди моята страст не само към литературата и писането, но и към живота, точно както е направила и нейната учителка по литература. Интересно, нали? Тя ми предава това, на което са я научили, със същата любов и желание. Това е животът, неочаквани срещи, които оставят белег завинаги! Моята среща ми беше поднесена преди четири години, когато започвах осми клас. Една жена, доста притеснена тогава и леко трепереща, влезна в класната стая на петнадесети септември и съобщи на всички, че ще бъдем заедно до края на нашето средно образование. Естествено, както всички пубери, в началото имахме доста конфликти и неразбирания с нея, особено аз. След завършването на девети клас решихме да отидем на екскурзия до морето, където се зароди общата приказка между мен и моята класна, София Кирилова Делчева. С всеки изминал ден от тогава, ние ставаме все по-близки. В десети клас тя ме свърза с книгите, чрез първия изчетен от мен роман - „Тютюн“. След него литературата се превърна в единствения ми любим предмет, а писането в хоби. Тя е човекът, който ме насочи към журналистиката, човекът, който ми помага да сбъдвам мечтите си и човекът, който се превърна в част от семейството ми! Тя винаги е до мен в трудните ми моменти и винаги ми дава сили да продължа напред и да не се отказвам от нищо!
София Делчева е човек, който ще помисли за всички други и след това за себе си. Не веднъж е правила услуги, чрез които пренебрегва себе си. Тя е човек на изкуството, обожава театъра и много държи на него. Благодарение на нея, аз също се привързах толкова към това изкуство. Разказвала ми е, че в известен период от живота си е „живяла“ в Театъра на армията и винаги се е възхищавала на комуникацията между актьорите и публиката. На тази връзка между млади хора, която е провокирала в нея желанието за още и още. Тази връзка е била вдъхновение за нея, за това как да учи и да преподава правилния начин на общуване. Госпожа Делчева се отличава с това, че има различен подход. Тя не приема учениците си като ученици, а като събеседници - млади хора, с които трябва да се гради нагоре и да се общува правилно. Тя иска да докаже, че не е редно да се слагат етикети на учениците. Не обича хората да говоря за това как учениците са мързеливи, защото тя не вярва в това твърдение. Според нея има единствено правилен и неправилен подход към младите хора. Правилният начин на общуване е, когато има споделеност и взаимност, които създават общност, а неправилният е този, когато само преподадеш урока без градивна комуникация.
София е израснала в обикновено семейство в София. Майка и е македонка, а баща и е имал сръбска жилка. Те двамата са дали на този свят две прекрасни момичета, от които е и моята класна. Любовта към книгите се е зародила от баща и, който постоянно четял. Дори е имало моменти, когато са чели една и съща книга и е започвала „война“ от различни мнения. Имала е щастливо детство в една голяма компания от деца, според които светът е бил прекрасен, без никакви пречки и готов за преобръщане, в добрия смисъл. След това е срещнала учителката си в осми клас, която и е дала много любов, освен към литературата и към живота. С годините все повече и повече неща са и показвали пътя, който да извърви към учителската професия.
Постиженията в живота й са свързани с вътрешно удовлетворение. Най-голямото и постижение е прекрасното и силно дете, което е отгледала. Повечето и награди са личните победи, тези в които е успяла да надгради себе си, да победи страховете си и да продължи напред в трудни моменти. Смело мога да твърдя, че тя дава стимул като влага сърце и душа в преподаването си, а това не е никак малко постижение. Много от моите лични постижения се дължат на нея, като това да участвам в конкурса „Работилница за репортери“.
Книгите и изучаването на литература са като един нов свят, през който трябва да погледнеш. Те са едно удовлетворение за цял живот, на което ме научи незаменимата ми класна. Благодарение на нея някой ден, когато имам деца, ще подхождам по нейния начин. Ще ги науча на нещо, което да им дава любов и да им вдъхва усещане за живот, ще им разказвам как съм намерила сродната си душа, като моята учителка, и ще подхождам към тях като към равни.
Обществото ни се нуждае от повече хора - вдъхновители. Чрез София Кирилова Делчева искам да покажа, че дори и да си съвсем обикновен човек, можеш да дадеш толкова много на хората. Често казват, че обикновените хора не са съвсем обикновени и аз подкрепям това твърдение. Тези хора ни дават бинокъл, през който да погледнем пътя си, тези хора са ни нужни и изключително ценни. Голяма част от света не осъзнава колко важни са всъщност учителите ни, защото те са тези, които ни насочват към път или професия, те откриват в нас потенциал и талант. Моят съвет е да ценим тези вдъхновителни личности, защото те ни дават много и заслужават нашето уважение до края на животите ни!
Материалът е изготвен от Кристияна Илиева, ученичка в 119 СУ „Акад. Михаил Арнаудов“, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“
„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел
Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, TBI Info, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, БНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bg, Teen Station
