Историята започва няколко часа преди същинското приключение. Както обикновено съм навън с няколко приятелчета, разхождаме се. В един момент обаче едно от гласчетата повишава тон, за да го чуем всичко, разбира се, и споделя, че има идея. Би било много готино да отидем на къмпинг до Боров камък, да преспим там. Време за размишления нямаме, съгласяваме се. И всяка глава неистово се напряга, за да измислим най-добрия план. Палатки и спални чували нямаме - ще вземем назаем от училище, туристическите раници също не са част от притежанията - ще попитаме съседи. Основното е измислено. Прибираме се. Намираме туристически раници, звъним на няколко учители и вече имаме необходимата екипировка. Решено е, на следващия ден в седем тръгваме.
Събота е, събрали сме се пред училище и чакаме. След няколко минути към раниците ни са прикрепени части от две палатки и потегляме. Дадени са ни и компас и карта, въпреки че в нашата група никой не знае как да ги използва. Решаваме, че целият маршрут ще се обходи пеша. Минаваме известната велоалея във Враца. Природата е божествена. Сякаш дърветата протягат ръка, за да ни посочат на къде да вървим с изящни кафяви пръсти. “Напред” казват те и ние ги следваме. Шумоленето на майския вятър е цяла симфония! Докосват се малки листенца, миниатюрни венчелистчета, създавайки прекрасната мелодия. Природата е виртуоз! А нейната музика - симфоничен оркестър, на който ние имаме привилегията да бъдем аудитория. Движим се напред, но внимаваме къде стъпваме, малките насекоми са наши приятели и ние ги пазим. Показват се от всяко ъгълче, поздравяват ни и след това отново продължават по своя маршрут.
Така преминаваме алеята, в тотално опиянение, сякаш за пръв път обхождане този път. Стигаме до Дома на алпиниста. Малка и сгушена в природата дървена хижа, която събира всички смелчаги, решили да посетят Врачанския Балкан.
В Згориград сме. Балканско селце. Там, където местното население до такава степен е свикнало с хора, нарамили раници, че го приемат за част от тяхната малка общност. Поздравява ни дядо Цвятко, нарекъл себе си “председател на комисията по посрещане на планинари”. Разказва ни повече за селото. А ние гледаме и му се радваме. Тук времето сякаш е спряло. Къщите, които винаги напомнят за лятото на село при баба и дядо, тичащите наоколо котки и кучета и добитъкът в двора. На площада хората са насядали в “кафенетата”, говорят оживено и пият сутрешното си кафе, вземат хляб за вкъщи и бързо-бързо поемат към домовете си, имат си задължения.
След още малко ходене, изпълнено с разговори и смях, се озоваваме в началото на екопътека Боров камък. Навлизаме в гората. И тук започва обиколката в музея на природата. Изваяни от ръцете на най-сръчния майстор дървета красят пътя ни, оцветените от хиляди художници цветчета ни се усмихват. Маркировката по пътя е единственото, което ни позволява да се ориентираме. Компасът и картата се оказват безполезни. Придържаме си към начертания път, въпреки че сме до такава степен удивени от природата, че ни е трудно до вървим. Раниците тежат, пътеката е стръмна, но планинския въздух не ни позволява да се уморим. Той поставя криле върху раменете ни, а всяка глътка от него доставя на тялото нужната енергия, за да продължи напред. Ето го и мостчето. Дървени дъски, леко скърцащи, но издръжливи. Открива гледка към града. Казах ви, че вятърът ни дава крила. Виждаме всичко от птичи поглед. Къщичките и блоковете оттук изглеждат толкова мънички, толкова незначителни. Успешно намираме домовете си, успяваме да открием на тази “карта” почти всички важни за нас места в града.
Под водопадът е мокро, хладно и хлъзгаво. Стараем се да не се намокрим много. Скалите използват мъх, за да си придадат различни окраски. А той така се е подредил върху тях, че напомня картина. Известно време се опитваме да припознаем фигурите. Резултатът е следния - имаше образования с формата на Северна Америка, очила за плуване, биберон и настолна лампа.
С последни сили се вмъкваме в малката къщичка, построена като пристан на всеки турист, решил да пренощува в близост до Боров камък. Вътре има масичка и барбекю. Страхотно! Залавяне се за работа - момичетата ще приготвим вечерята, а момчетата ще построят лагера. Когато всичко е готово, навън вече се е стъмнило. Сенките, които се образуват от растителността са главозамайващи - стряскащи, но и магични. Пътят към воденицата ни се струва много по-дълъг от преди няколко часа. Там виждаме, че има човек, а навън ни посрещат няколко кучета, лаят им в тази тишина е оглушителен и ние се стараем да сме възможно най-бързи, за да не ги притесняваме.
На вратата се чува почукване. Отвън се подават няколко фигури. Оказват се още пътешественици. Туристи, но не какви да е, а немци и французи. Каним ги на нашата скромна “софричка”. Хапваме, а те ни разказват за Кървавата скала. Според легендата действието било свързано със завземането от византийци на български земи. Синът на командващият армията имал задача. Да влезе в крепостта, която е следващата мишена, да направи проучване отвътре, като се се представи за син на отдавна заминал занаятчия и да даде сигнал за нападение. Всичко вървяло по план, докато той не срещнал дъщерята на воеводата. Красива, нежна, сияеща. Влюбили се. Момичето било навършило пълнолетие, поради което бащата не се притеснявал, щели да се оженят. Младите влюбени имали свое специално място - една площадка на Козята скала.
В един слънчев ден обаче историята се преобръща. Откриват писмо до пратеникът, разчитат го с немалко усилия и в него е написано следното “Да нападаме ли?”. Огорчен воеводата поема към скалата, на която знае, че се намира двойката. Открива ги там, слънцето пече върху красивите младежки лица, хванали за се за ръце и се взират един друг, а любовта се чете дори само в погледите им. Но воеводата е разярен, хваща девойката за косата, вдига я и с един замах отсича главата ѝ. Скалата се оцветява в алената кръв на момичето, наоколо всичко става червено и дори по одеждите на мъжете има пръски от момината кръв. Въпреки първоначалния си план, пуска предателя на свобода с думите “очаквайте кървавата сватба”. Няколко дни по-късно, българите нападат, а колоната е водена от главата на девойката. Невярващ момъкът се втурва напред, към нея, тогава среща и смъртта, пронизан от ножа на наранения баща.
Трагична легенда за предателството и любовта. Невероятния завършек за една от най-приятните вечери в обятията на природата. Осъзнаваме, че е призори и решаваме да се втурнем към палатките, за да откраднем няколко часа сън. Такъв обаче не получаваме. Майските утрини и вечери в планината не са най-доброто условия за почивка. Неподготвени ние зъзнем до появата на първите слънчеви лъчи, стискайки очи и молещи се утрото да настъпи по-скоро. В даден момент, тъкмо успяваме да се унесем за малко и се събуждаме от цвиленето на стадо коне.
На следващата сутрин чужденците ги няма, осъзнаваме, че са тръгнало рано почти по същото време, в което осъзнаваме и колко много сме се оспали. Прибираме всичко набързо. Но в главите ни приятелите от предишната вечер остават като митични горски създание. Дошли, за да споделят храната и знанията си с нас и изпарили се преди са успеем да си вземем довиждане.
Пътят наобратно е тотален хаос заради „великолепното“ решение да поемем по друг маршрут, се губим няколко пъти. Мрачно е и скоро започва да вали. Закачаме якетата и раниците си по различни клони. Вървим около километър в царството на копривата. Те така старателно ни нападат, че в края на пътеката имаме чувството, че телата ни горят, а топли дъждец само подклажда червените петна.
Въпреки всичко успяваме да се измъкнем от горския лабиринт и стигаме отново в Згориград. Селото е празно, хората са се скрили от дъжда. Потегляме към родния ни град, а дъждобраните се превръщат в оръжие, насочен както срещу дъжда, така и срещу нас самите. Във Враца се сбогуваме набързо и бързаме да се приберем на топло и сухо.
Това беше приключение в пълния смисъл на думата. Изпълнено с вълнение, със смях и студ. Една прекрасна история за няколко тийнейджъра, бягащи от реалността. Усещането беше сякаш сме в “Декамерон” от Джовани Бокачо, обърнали гръб на света, за да създадем наш собствен.
 Вечен огън - това е историята! |
Материалът е изготвен от Виктория Цветкова, ученичка в ПЕГ „Йоан Екзарх”, гр. Враца, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин