Живот в числа - другото лице на пандемията

2688 преглеждания

Коментар на Снежана Дончева, ученичка в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов“, гр. Благоевград

Онзи ден забелязах нещо, което ми направи силно впечатление - от страшно дълго време не се бях замисляла за датата. Разбира се и сега не е по-различно само дето пиша това на компютър и уверено мога да заявя, че е 20-и април.

Както на всички ни е ясно, преди повече от месец, на 13-ти март, започна едно ново за нас „приключение“, наречено извънредно положение. Оттогава насам ние хората, като че ли чисто и просто живеем в числа, а числата се превърнаха в някакъв еквивалент на самия живот. Над 900 случая на коронавирус в България, повече от 2 000 000 в световен мащаб - числа по телевизията, числа във Facebook, числа навсякъде. Така че напълно нормално е да не се затормозяваме допълнително и с датата. Все пак трябва да останем информирани, нали? Е да, ама не.

Напоследък, а и не само, хората започнаха да разбират от всичко и това до известна степен стана пречка за нашата информираност. Този феномен, разбира се, не е нов, защото от край време винаги се намира по някой, който да ти се бърка и да ти дава акъл. По-лошото обаче е, че хората започнаха да губят доверие един в друг. А когато доверието се изгуби, става страшно. Особено сега, когато е най-важно да можем да разчитаме на този отсреща.

Не щеш ли, някой от гореспоменатите разбирачи казал нещо толкова умно и важно относно така актуалния COVID-19, че достоверността му малко куцала. И така тънката линия между истина и лъжа (повярвайте ми доста е тънка) остава някъде на заден план, замаскирана с по някоя цифра, за да звучи по-представително. А доверието пък изчезва, когато се наложи да обясниш на баба ти за осми път по телефона какво е биологично оръжие и ще има ли Трета световна война, защото така й казала съседката, която пък го била прочела в интернет.

На всичкото отгоре Великден също бе част от това „приключение“ и бяхме изправени пред предизвикателството въпреки изникналото недоверие да останем сплотени. Във връзка с това обаче изникна един нов спор, който на пръв поглед бе напълно излишен и решението му се подразбираше, но който всъщност предизвика суматоха в малкия космос на българина - ще бъдат ли отворени черквите или не? И тъй като половината от българите се определят като истински религиозни (51%)[i], а другата половина не, хората се разединиха още повече. Образуваха се две воюващи страни, всяка от които хем заради своите възгледи, хем и да бъде напук на другата, бранеше своите намерения гръмко. Сякаш другите иначе нямаше да ги чуят. Напълно разбираемо. Все пак, за пръв път от доста време ближният е по-далече от обикновено - и буквално, и метафорично.

И ето на - ще празнуваме ли Великден в черквите или не, стана най-коментираната дилема в страната. Но както всичко останало, отмина толкова бързо, колкото бързо и се появи. Имаше и доволни, и недоволни. Но разбира се всичко като по рецепта отшумя, за да се отстъпи място на следващия проблем, който да породи дуализъм. А на фона на всичко това аз смея да се чудя кой ден сме изобщо.

Но моля Ви, не ме съдете. Все пак е напълно в реда на нещата в момента да не знам къде се намирам, защото така или иначе целият свят не знае къде се намира. Нищо не е сигурно, а времето си тече, без ние да го усещаме. Очаква се пикът на вируса да бъде в средата на април, а може пък и да е през юни. Но пък само се очаква. И в това време (или по-точно безвремие) ние седим у дома и чакаме, чакаме и пак чакаме. Не сме съвсем сигурни какво точно чакаме. Понякога от скука се хващаме за първото, което се изправи на хоризонта, без изобщо да се замислим „Абе, това дали наистина е вярно?“. И понякога изказваме „неоспоримите“ си теории, които имаме твърде много свободно време да измислим, и започваме да правим неща, които иначе не са ни присъщи.

Защото така или иначе една солидна част от българите биха предприели някакво пътуване или ваканция за Великден, ако нямаше пандемия. Или пък нямаше всеки да влиза в ролята на конспиратор, ако нямаше повод. И американците нямаше да ги е страх от бира и нямаше всички да сме разбирачи и кадърни вирусолози, ако нямаше пандемия.

Но уви има я. Вместо да я плюем, да се молим да се махне и да се опитваме да я разгадаем все едно че има някакъв код, който ако случайно уцелим, ще я накара да се изпари, нека действаме заедно. Нека бъдем със семействата си по време на тези светли празници- храмовете няма да избягат.

И нека оползотворим свободното си време, без да се занимаваме много-много с въпроси, на които сами не можем да си отговорим. Нека бъдем съпричастни и да съдействаме на онези, които неуморно се трудят за нашето здраве. Нека не губим доверието в този така напрегнат период - то е най-важно. Най-вече нека бъдем разумни и да не живеем вече в цифри. Защото човешкия живот не се равнява на число.


[i] По данни от Gallup International

Хераклея Синтика - античен град с бъдеще

Материалът е изготвен от Снежана Дончева, ученичка в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов“, гр. Благоевград, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин