Пътуването, което промени представата ми за България

5534 преглеждания

Пътепис на Кристиян Юлзари, ученик в АЕГ „Гео Милев“, гр. Русе

Това е пътепис за тези, които не ги е страх да погледнат извън кутията. За тези, които често са мислени за луди или странни. Тези, за които любопитството и приключението са водеща сила в ежедневието. За всички нас - откривателите, пътешествениците, изследователите...

Живеем във време, в което е лесно да бъдем цинични и да се заключваме в своите собствени светове, без да проявяваме особено внимание към обществото, хората и светът. Намираме се в интересна и динамична реалност. Малцина обаче се осмеляват да се потопят в неизвестното. Възможности - много, просто трябва да тръгнеш! Ако не поемеш на приключение към градове и села, за които никой не е чувал, няма да се запознаеш с историите на онези, за които обикновено не остава време в емисията новини - истинските хора, с разкази, които учат и остават в сърцето за дълго. Няма да посрещнеш блестящи изгреви и да изпратиш златни залези. Няма да чуеш песента на птичките, нито изненадващо да нощуваш под звездите…

Имах нужда да се изгубя. Трябваше да избягам от рутинната на сивото ежедневие. Търсих промяна и начин да опозная нови кътчета на България. Исках да отида там, където обхватът се губи. Там, където хляб се докарва само в сряда и петък. Там, откъдето хората обикновено бягат.

Реших го! Ще посетя единствената останала теснолинейка в България, свързваща Септември и Добринище. От малък обичам влаковете. Има нещо магично в тракането на колелетата, в уютните купета, в малките гарички, на които обикновено никой не слиза. Имах желание и цел. Това ми беше повече от достатъчно, за да замина. Чувствах, че предстои нещо голямо и вълнуващо. Мислех си, че всичко е планирано, но нещата не стояха точно така. Крайна точка нямах. Щях да реша в движение, на коя гара да сляза. Ей така, без план и посока, воден от желанието ми за приключение.

Знаех, че отивам на място с възхитителна природа, но това, което видях  и научих надмина и най-смелите ми мечти. Бях научил някои подробности за теснолинейката. (Да уточня! Теснолинейка няма нищо общо с линейка, както си мислех, когато бях на пет.) Това е влак с по-малко междурелсие от нормалното. Направен е така, защото теренът, през който минава линията е труднодостъпен, с много завои, изкачвания и спускания. Досущ като увеселително влакче, но много по-магично, вълнуващо и завладяващо.

Дойде денят на моето пътешествие. Беше рано сутринта. Адреналинът постепенно се покачваше, в синхрон с часовниковата стрелка. След по-малко от час щях да пътувам във влакче, за което говорят млади и стари, местни и чужденци, пътешественици и откриватели. Няма какво да чакам! Тръгвам!

Отидох на гарата в Добринище, час преди заминаването на влака. Първото нещо, което видях беше композицията. Тя беше миниатюрна, в сравнение с нормалните, които сме свикнали да виждаме. Малките китни вагони на влакчето и червения локомотив изглеждаха като птица, готвеща се да излети към небесата всеки момент.  Нямах търпение да се кача и да разгледам влака отвътре, но преди това трябваше да си купя билет. След кратко суетене, свърших тази важна задача. Оставаха 20 минути, които трябваше някак си да уплътня. Какъв по-добър начин от това да се запознаеш с нови хора? Заговорих се с началник-гарата. Възрастен и отруден мъж на около 60 години.

- Има ли много пътници, които пътуват с теснолинейката?

- Има, но само лятото и то предимно туристи, през останалото време - не!

Личеше, че човекът си обича професията. От него научих, че строежа на линията е отнел 35 години и се е извършвал на няколко етапа. За целта трудоспособното население, живеещо в радиус от 10 километра от двете страни на трасето, е било задължено да работи безплатно при изграждането на линията или да заплати определена  сума за построяването ѝ.

Беше ми толкова интересно да слушам за историята на теснолинейката, че не разбрах кога стана време да потеглям. Сбогувах се с гаровия служител и се отправих към влака. Качих се, а уютът се усети още с отварянето на вратата на вагона. Досега не бях виждал килим във влак, но трябва да призная, че се вписваше идеално. Той се грижеше за комфорта на краката ми, а удобните седалки и красивите перденца, предразполагаха към атмосфера, наподобяваща приказка. Цък-цък, пуф-паф и влакчето тръгна. Това беше началото на пътуване, за което си спомням до днес и никога няма да забравя!

Кой да предположи, че само пет минути, след като напуснахме Добринище, щяхме да се озовем в истински природен рай. Влакчето се клатушкаше по дървените траверси, а пътниците, около 20 човека, сред които и аз, започвахме да се наслаждаваме на блаженствотото от тишината, спокойствието и романтичното усамотение. Бяхме заобиколени от цели три планини - Рила, Пирин и Родопи. Не си позволих нито за момент да обърна поглед от картината, която озаряваше очите ми. Планинските пейзажи се редуваха с просторни поля и малки поточета, успоредно на линията. Наслаждавах се на девствената красота наоколо, но все още не знаех, накъде ще ме отведе желанието ми за приключение. Историите, които началник-гарата от Добринище започна да ми разказва, ме заинтригуваха толкова много, че запалиха и без това голямото ми любопитство. Исках да науча повече за това, пропито с история, влакче.

От кондукторката във влака научих за много интересна атракция, пряко свързана с историята на теснолинейката - музей, създаден от доброволци и любители на малкото влакче, но за него ще Ви разкажа по-късно. За да го посетя, трябваше да сляза на спирка Цепина. Музеят бил в гаровото здание, което е прекратило дейност преди 20 години. Очевидно, въпросът с крайната цел вече беше решен! Обадих се по телефона, търсейки Кристиан Ваклинов, основател на гражданско сдружение „За теснолинейката“ и един от създателите на музея. За мой голям късмет имаше възможност още в същия ден да посетя експозицията. Бях повече от въодушевен и изпълнен с очакване, но преди това ми предстояха още три часа пътешествие.

Спирахме на много гари и спирки. Повечето бяха чисти и спретнати. Личеше си, че хората от този край са трудолюбиви и изпълнени с желание за живот. Едни слизаха, други се качваха… Замислих се, че влакът е пряка илюстрация на живота. И той, и ние имаме път, който трябва да извървим. По трасето на нашия живот се качват много хора, други слизат… Каква символика само!

След това кратко вглъбяване в собствените си мисли и емоции, забелязах, че навлизаме в същинската планинска част. Наред с високите скали и буйната растителност, се оглеждах в малки поточета и пълноводни реки, шумящи успоредно на релсите. Широколистните гори отстъпваха място на иглолистните, защото започвахме да се изкачваме. Все още не мога да разбера, как този малък локомотив успя да преодолее толкова големи възвишения. Пристигнахме на гара Аврамово. Нищо специално, нали? Поредната малка гара в планината. Да, ама не! Това е най-високата гара на Балканския полуостров. Намира се на 1267,4 метра надморска височина. По-късно разбрах, че в района на Аврамово, влакчето само за 9,8 километра, преодолява 224 метра надморска височина. Впечатлих се от просторните полета наоколо. Бяха идеални за пускане на хвърчило, но уви нямах нито време, нито хвърчило. Всичко беше толкова тихо и спокойно. Цареше мир и разбирателство.

Тръгнахме! Предстоеше да минем през едни от най-любимите за всички фотографи места - „серпентината” и „шестицата“. Там в рамките на само няколко километра влакът променя посоката си шест пъти. Пейзажите се сменяха пред мен като вълшебна панорама от гледки, радваща очите ми - поля и долини, хълмове и скали, камъни и треви, блестящо слънце и усойни сенки, буйни реки и романтични поточета, бягащи ту на запад, ту на изток... Преминавах през тунели. Излизах. И отново влизах в тях…

Беше време за поредната гара. През прозореца прочетох - Цветино. Дори не знаех, че съществува такова населено място. Картината оттам се запечата дълбоко в съзнанието ми. Около десетина баби, нагърбили огромни чували на гърбовете си, пълни с неизвестен товар, се качиха в моя вагон. Гледах ги, седнали край мен - уморени и изтощени от безкрайното тичане и мизерстване в продължение на повече от половин век, но останали човеци. Ръцете им бяха напукани от работа, но готови да те прегърнат и да ти подадат десницата си, ако се нуждаеш от помощ. Стана ми интересно, защо са тръгнали из планината с толкова багаж.

- Защо възрастни хора като Вас, носите толкова огромни чанти?

- Така си изкарваме маю, адин дробень (парчетата хляб).

Това бил единствения им начин да оцелеят. Отглеждат крави и продават млякото им на пазара във Велинград. Стават в 4:30, за да ги издоят и да тръгнат към гарата. Това, което ме развълнува най-много беше, че тези жени нямат асфалтов път до домовете си. Разказаха ми, че единственото превозно средство, което имат зима и лете е влака. Той бил единствената им възможност за транспорт. Гарата в Цветино, обслужвала няколкото села и махали, намиращи се в околността. Оттам до домовете на възрастните дами имало около пет километра,  които трябвало да изминат пеша, всеки път, в който искат да напазаруват, да изкарат пари или да отидат на лекар. Велинград наближаваше, а с това и моментът, в който трябваше да се разделим. Сбогувах се с тях, а те ми подариха бутилка прясно планинско мляко. Срещата ми с бабите остави смесени чувства у мен. Как е възможно в 21 век, възрастни хора да са принудени да ходят с часове пеша до ж.п. гарата, защото до домовете им няма асфалтов път?! Сбогом мои случайно срещнати, чисти и отрудени, жертви на съдбата! Влакът тръгна.

Моята последна спирка изглеждаше все по-близо. Имах време още малко да се полюбувам на красивите пейзажи, поточета и отвесни скали. Всичко беше толкова величествено, че човек се чувстваше като малка точка на фона на майката природа. След четири часа път, вече бях пред гара Цепина. Не очаквах да видя това! Музеят-гара беше запазен в автентичния си вид. Табелата с наименованието на спирката продължаваше да стои гордо в края на перона, въпреки, че гарата отдавна е прекратила своята дейност. Чувствах, че се връщам назад във времето. Намирах се пред единствения музей на последната теснолинейка в България. Сега е време да Ви разкажа повече за него, но нека започна по-отдалеч.

Докато историята говори, ние мълчим

Преди години е имало намерение, цялото трасе на теснолинейката да бъде обявено в несъстоятелност и закрито. Тогава младо момче от Пазарджик на име Кристиан Ваклинов се обявява против този акт. С много усилия и писма до отговорните институции, той успява да „спаси теснолинейката“. Благодарение на него, началник-гарата от Добринище и кондукторката от влака, продължават да работят това, което обичат, а бабите от селата около Цветино имат връзка с останалия свят. По-късно, Кристиан, заедно с други съмишленици създават сдружение „За теснолинейката“, с което целят да популяризират трасето на влакчето. Тогава се ражда идеята за музея, пред който се намирам аз.

На входа му, ме посрещна Кристиан. Лъчезарен и усмихнат младеж. Поредният човек, който е отделил специално място в сърцето си за теснолинейка. Той щеше да е моя гид в разходката ми през вълнуващата история на влакчето, свързващо Септември и Добринище. Първо влязох в зала със снимки на влакът още от самото му създаване, та чак до днес. Чух истории от времето на строежа на линията. Били са тежки зими и горещи лета, изглеждащи като същинско изпитание за оцеляване. Всичко се правило ръчно, без машини, което допълнително е усложнило процеса. Кадрите от тържествата, по повод годишнините от изграждането на трасето, които сдружението на Кристиан се старае да отбелязва подобаващо всяка година, организирайки множество атракционни и тематични пътувания, стоплиха душата ми. Установих, колко много хора се събират всяка година, за да почетат тази, важна за битието на местните железница. Изглежда, че теснолинейката живее в сърцата на хората и никога няма да бъде забравена.

В друга зала от музейната експозиция бяха изложени автентични стрелки и компостьори за билети. (компостьор - перфоратор). Успях да перфорирам собствено билетче с актуална дата, което ми остана като спомен от невероятното изживяване. Освен това, с голям интерес разгледах разписанията на влакчето от миналия век. Тогава е имало композиции през един-два часа, за разлика от днес, когато те са едва четири пъти на ден в посока.

След като се докоснах до магията на теснолинейката, имах възможност в оставащото време до влака за на връщане да поговоря с Кристиан. Младежът от малък е пряко свързан с теснолинейката и сега я е превърнал в своя кауза. „Напоследък има много проблеми с влакчето. От месец септември има недостиг на локомотиви. По тази причина голяма част от композициите се отменят, като така много хора остават, без вариант за транспорт.”, каза той.

Онези десетина баби, които се качиха от гара Цветино, вероятно дълго време не са имали възможност да отидат до големия град, замислих се аз. „Туристическия поток, също страда.“, оплака се Кристиан. „Много хора остават разочаровани, когато отидат на гарата и разберат, че влак няма да има.“. Говорейки, за теснолинейката преди и сега, чухме свирката ѝ, идваща от кривите около гара Цепина.

Приключението ми бе към своя край. Тръгнах без план и посока, а се срещнах с хора, от които научих много. Началник-гарата от Добринище, кондукторката от влака, десетте баби от гара Цветино, Кристиан… Всички те ми помогнаха да се изгубя и намеря едновременно. Оцених, какво е до дома ти да има път, да можеш да стигнеш до магазина за храна само за пет минути пеша и без усилие да направиш още куп нормални житейски неща... и какво е да ти е трудно, но да имаш воля и сърце да се справиш. Българската теснолинейка е жива, създава приключения, дарява радости, огрява съдби! Животът продължава, а с него и приключенията! До нови срещи, скъпи пътешественици!

Материалът е изготвен от Кристиян Юлзари, ученик в АЕГ „Гео Милев“, гр. Русе, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

Видео: Narrow-gauge railway in Bulgaria

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин