,,Ако ревнуваш - значи обичаш” е фраза с която стотици хора оправдават поведението си. Ревността е мъчително състояние на съмнение в нечия вярност и любов. Това е едно от най-пагубните чувства. То разрушава семейства и взаимоотношения, убива любовта. Всеки иска да обича и да бъде обичан, да бъде спокоен в отношенията си с любимия човек. Ревността никога досега не е направила отношенията по-стабилни, точно обратното, тя убива любовта.
Ревността като чувство представлява липса на самочувствие, на доверие в самия себе си. Когато някой ревнува, то е защото се съмнява в себе си, а не в партньора. Неуверените хора с ниско самочувствие са склонни към зависимост от другия и често развиват силна ревност. Започват да дебнат навсякъде партньора си, да го следят и обсебват до такава степен, че дори не биха желали той да си прекарва добре и да е щастлив, ако не e с тях. Започват да виждат въображаеми съперници и да търсят обяснение за абсурдни неща. Ревността тук произтича от страха – от загуба, от отхвърляне, от самотата, и води до раздяла.
И двата пола ревнуват еднакво, но женската и мъжката ревност се изразяват различно. Мъжете крият ревността си, често и доста дълго и под различни форми. Готови са да прекъснат връзката си и дори да излязат от брака, но да не признават ревността си. Ревността при жените явно преминава по друг начин, те по-лесно признават за чувствата си, но и по-често са жертви на ревността.
Силно ревнивите хора приемат партньора си като лично свой, като своя вещ и не му оставят никаква свобода. Това дори може да достигне до болестно състояние. Такава ревност потиска и отблъсква другия и го кара отчаяно да се бори за свободата си. Никой не обича да ограничават личната му свобода, да го притискат, да го следят, постоянно да му търсят обяснение за дребни неща и да го третират като собственост.
Дали ревността е признак на любов или напротив? Къде се намира границата между „нормалната“ ревност и нездравословната, болестна, разяждаща ревност, която разрушава любовта? Аз смятам, че любовта и ревността са две твърде различни, дори противоположни неща, макар че често вървят ръка за ръка.
Ако ревността е в лека степен, може да бъде като „подправка“ към любовта, като разпалване на искрата… Прекрачи ли се обаче тънката граница, минава в другата крайност – започва да руши любовта.
Какво да направим, за да не се измъчваме от ревност и да не позволим тя да разруши любовта ни?
Първо да не се обвиняваме, че изпитваме ревност. Тя е нормално чувство като всички други и се поражда от най-дълбокия стремеж на човек да бъде важен. По-добре да разберем откъде идва, от какво точно се страхуваме? Когато си дадем сметка какво всъщност се крие в нашата ревност, можем да си дадем това, което отчаяно търсим в другия.
Добре би било да поработим върху нашата увереност и самочувствие, да се ценим и обичаме, да си прощаваме. Ако обичаме някого, нека му дадем свобода. Всъщност когато дадеш повече свобода на другия, можеш да разбереш дали наистина те обича.
Другият не е наша собственост. Не можем да го накараме насила да ни обича и да бъде с нас. Ревността само би го отблъснала. Никой не може да знае колко ще продължи една връзка и единственото сигурно нещо в света е, че нищо не е сигурно. Но ако не получаваме достатъчно внимание и обич, може би трябва просто да затворим тази врата и да отворим друга.
Вяра Стефанова