Отговорна, смела и успяваща, Християна Тодорова, неминуемо може да се нарече „role model“ не само за нашето, а за много поколения наред. Прозвището „Златно момиче“ недвусмислено говори за нейното призвание, но след всяка една секунда, докосвайки се до нея, нейното мислене и нейните знания, се убеждаваш, че тя наистина носи в себе си нещо златно, уникално и неповторимо. Нещо, появило се на бял свят през паметната за всички българи 1994 година и получило своето най-голямо признание в още по-незабравимата 2016, когато Християна, заедно с ансамбъла ни по Художествена гимнастика, печели бронзов медал на Олимпийските игри в Рио. А пътят до него не е никак лесен - макар и на пръв поглед да изглежда отрупан с титли и отличия. Път, по който тръгва, когато е едва на четири и продължава и до днес. Път, който я отвежда в националния отбор през 2009 година, когато подкрепата на феновете клони към минус безкрайност, а сформирането и изграждането на тогавашния отбор се превръща в още по-трудна и изискваща задача. Под ръководството на Илиана Раева обаче възпитаничките й, една от които е именно Християна Тодорова, правят точно това, което никой не очаква - печелят медал на първото си световно първенство през 2010 г. в Москва, а на второто - в Монпелие през 2011, световната титла искри дори в усмивките им, за да докаже на всички, че „ОТБОРЪТ“ (както в края на 2016 беше наречен и бенефисът им) има бъдеще. И макар Олимпийските игри в Лондон да не донасят нужното удовлетворение, отбор отново има. За да мине през Абсолютната световна титла в Измир през 2014, вицесветовната през 2015 и този неописуем, красив и невероятен апогей в своята кариера - олимпийски медал. Горещо препоръчвам да изгледате тези две изигравания от Рио - изтъкани от силата на българщината и несломимия дух. Препоръчвам, най-вече заради прекрасната емоция, която последва излязлата оценка и класирането, което ясно гласеше „3“ – „BULGARIA“. Да, заради това име си струва всичко - категорична е Християна. Днес, почти пет години след края на кариерата си, тя е международен съдия от висок ранг, работещ на едни от най-престижните турнири в Европа и света, а миналата година излезе и емоционалната й книга „Следа от объркана душа“. Но в живота й лимити няма, както признава самата тя. А аз всеки път се убеждавам, че наистина е така - не само на амбиция, упоритост и последователност. Християна е човек, добър, слънчев и отворен към всекиго, готов да помогне и да бъде полезен, когато е необходимо. Можете да я видите как неуморно раздава автографи, с още по-неуморна усмивка. Каква съсредоточеност и сериозност струи от погледа й, когато съдийства. Как се усмихва и благодари на всеки един, оценил нейните усилия. Или как дарява някой от медалите си, за да помогне. Ето защо избрах нея за героиня на това интервю - защото е събрала в себе си най-чистите и прекрасни човешки чувства и качества. Защото е толкова земна, истинска и жертвоготовна, въпреки постиженията си. Защото ако един ден се превърна в този добър човек, който е тя, ще бъда истински щастлива.
От съвсем малка тренираш художествена гимнастика. Кога обаче разбра, че тя е твоят път, твоето бъдеще? Кога я заобича истински?
Мисля, че винаги съм го знаела, дори и в моментите, в които не можех повече и вече бях на предела на силите си, дори и тогава знаех, че това е моят живот и трябва да продължа по него. Заобичах художествената гимнастика още от първия момент, в който стъпих в залата, и така вече 22 години.
Вярваш ли, че човек е орисан по кой път да поеме или всичко зависи от нас самите?
И двете! Вярвам, че човек е орисан още преди да слезе на тази земя, но колкото и да му е начертано дадено нещо, ако той не положи дори и минимални усилия то да се случи, няма как да стане. За да стигнеш до там, където ти е предначертано да бъдеш, трябва да дадеш, за да получиш.
Как израсна като състезател през годините в националния отбор, като човек, който носи неописуема отговорност заедно с името „България“?
Тази отговорност ме изгради като човек. Направи ме изключително разумна, дисциплинирана и силна. Тежко е още от 14 годишна възраст да носиш такава отговорност, но пък Господ никога не ни дава нещо, с което ние да не можем да се справим. Всички спортисти носят тежестта на знамето си, но пък няма по-голяма гордост от това на гърба ти да пише „България“.
Със сигурност е така - всеки трябва да се гордее със своята родина и да я цени. Но ако трябва да отличиш най-приятните и удовлетворяващи моменти от своята кариера, кои биха били те?
Разбира се, че това са абсолютно всички титли, които сме спечелили, както и медала от Олимпиадата, все пак не всеки може да се похвали с такъв и ние оценяваме всичко това. Но медали се печелят и се губят, това, което остава обаче, е усещането, че сме направили толкова много хора щастливи и горди. Хората плакаха заедно с нас.. и в добро и в лошо… Никога не ни оставиха и смятам, че по-голяма победа от любовта на хората, няма! Това винаги ще го помня и ще използвам момента отново да благодаря на всеки един от вас, защото без вас, нашите почитатели, ние нямаше да се справим! Всичко беше за теб, България.
Почти веднага след Олимпийските игри в Рио започна да трупаш опит на съдийската маса. Как се насочи натам, а не към треньорската професия?
Винаги съм усещала, че треньорската работа не е за мен. Не мога да си представя живота ми отново да протича само в залата по гимнастика, от сутрин до вечер, 6 дни в седмицата. Пък и съдийската професия винаги ми е била изключително интересна и специфична, така и се оказа. Не съжалявам за избора си, смятам, че мога да дам много на България и да направя много за нея в този мой път, по който поех.
Никога няма да забравя как на вашия бенефис новите момичета устремено настъпиха и завзеха килима. Как ги виждаш като съдия? Успяха ли да оправдаят очакванията?
Ние заслужавахме достойни заместнички, които да направят така, че да продължат пътя, който ние начертахме, а не да започнат от нулата. Радвам се, че има кой да продължи пътя на България в художествената гимнастика, така трябва да бъде! Дано успеят да се справят докрай, защото пътят е дълъг и тепърва ще става по-труден.
Как виждаш световния спорт в момента? Ще бъде ли някога отново такъв, какъвто го познаваме?
Вярвам, че ще бъде както преди. Може би няма да е скоро, но постепенно и залите и стадионите отново ще бъдат пълни, защото един спортист прави всичко не само заради себе си, но и за публиката, а когато няма публика, няма нищо... остава само това, което правиш за себе си, а то не е удовлетворяващо, ако няма с кого да го споделиш.
Освен че си една от най-успешните гимнастички в историята на българската и световната художествена гимнастика, преди година издаде и книга със своите най-съкровени чувства - „Следа от объркана душа“. Планувано ли беше това и виждаш ли го като свое хоби и занапред?
Планувано е силно казано, често си представях, дали ако събера смелост, ще стане хубаво. Нямаше как да разбера, докато не опитам, затова по време на първия локдаун миналата година, събрах смелост и всичко, което някога бях изливала, като емоции на белия лист, го превърнах в малка книга, от която много се гордея. Дали ще има продължение ? Може... в моя живот лимит няма.
Гласува ли на тези избори? Вярваш ли в промяната към по-добро?
Да, гласувах! И да, вярвам! Апелирам всеки един гражданин на България да гласува, защото бъдещето е в нашите ръце и смятам, че за България скоро ще дойдат по-добри времена.
На кого човек е по-добре да гласува доверие в живота - на някого другиго или на самия себе си?
На самия себе си. Колкото и близък да ти е някой, само ти знаеш и усещаш какво се случва в сърцето ти и в душата ти.
Смяташ ли, че България дава поле за развитие на целеустремените и можещи личности?
До голяма степен, да, но не напълно и именно към това се надявам скоро да се променят нещата, в тази насока. Надявам се България да дава повече възможност на всеки един човек във всяка една сфера, за да можем да си останем тук, вкъщи… а не да бягаме в чужбина, колкото и да не ни се иска.
В този труден наш свят кои са твоите извори на сила - от кого и от какво се вдъхновяваш?
Вдъхновявам се от силата на борбените хора. Има много такива. Вдъхновявам се от всяка една жертва, която човек е направил със самия себе си, за да излезе от дадената ситуация по-силен. Вдъхновявам се от хора, чийто живот ги е поставил на колене, а те намират сила да се изправят. Такива хора заслужават уважение.
Неведнъж си се включвала в различни благотворителни организации. Какво те подтиква да го правиш?
Доброто! Всеки един от нас се нуждае от мъничко добро и ако всеки един от нас даде мъничко добро на някой друг, светът ще бъде много по-хубаво място.
Как би довършила изречението „Доброто за мен е….“
Смисълът човек да продължава да живее.
Интервю на Божидара Павлова, ученичка в СУ „Иван Вазов”, гр. Плевен, участник в ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“.
