„Особено изглежда нашето положение на тази земя. Всеки от нас се появява тук не по собствено желание и без да е молил за кратък престой, без да знае защо и за какво, във всекидневния живот ние само чувстваме, че човек е тук заради другите, заради тези, които обича, и много други, свързани с него човешки същества“.
Това прозрение на великия Айнщайн съвпада с моята представа за визията на човека. Човек е тук заради другите . Човек се ражда сам и умира сам, но е хубаво по пътя от живота до смъртта да има кого да държи за ръка. С историята, която ще разкажа, ще разкрия истинския смисъл на човешкия живот. Нейната главна героиня е една обикновена жена, чиято външност не впечатлява. Няма изключителен творчески талант и не е направила епохални научни открития. Но постъпките й разкриват силата и благородството, хуманизма и добротата на нейния характер. Пиша за нея, защото е спасила цялата вселена. Да, цялата вселена. Защото „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“. Споделям написаното еврейския закон „Талмуда”. Затова оценявам тази жена като изключителна.
През март 1943 г., една млада медицинска сестра е заплашена с разстрел и арестувана на гарата в Лом, защото е нарушила полицейската забрана и се е приближила до вагоните с беломорски евреи, които чакат да бъдат депортирани към лагерите в Полша. Не само се е приближила, но няколко пъти носила на затворените във влака вода, храна и лекарства. Заради благородното си сърце много години по-късно сестра Надежда Василева е призната за праведник на света от израелския институт „Яд Вашем“. Надка Василева, както се назовава сама тя в спомените си, е живяла основно в Лом. Работела е като медицинска сестра в местната болница. Обикновена жена, която обаче влиза в историята със своята необикновена добрина и човечност. Ето какво разказва тя в спомените си.
Един понеделник тя отишла на гости на жената на тогавашния сръбски пограничен агент. Разказът на Надежда бил изпълнен с болка и страдание относно евреите, които тя не можела да гледа повече в това състояние ,защото и те са хора и те имат чувства. Това ,което се случило на тези хора било безмилостно и наистина жестоко. Сестра Василева разбирала добре мъката им, тъй като съдбата ѝ е отредила, още от малка да отрасне между еврейски деца, които споделяли от храната си с нея. А братята и сестрите на тогавашния от д-р Алфандари от Никопол са сред най-верните й приятели в детските си години.
„Покърти ми се душата от гледката: отгоре от дупките на конски вагони глави човешки, заедно с ръце простиращи се, плачевни гласове: „Няма ли хора милостиви тук към нас да дойдат и водица поне да ни дадат“, пише Василева. Сестра Василева се почувствала зле, но въпреки състоянието си тя продължила да се бори и да помага. Какво обаче се случило ? Нова трудност в живота на Надежда . Стражарите от митницата са поредната трудност и поредното предизвикателство, на което живота я подлага. Тя изстрадала много за тази своя кауза и за решението, което взима, за да спаси евреите. „Назад ще стреляме. Ще те убием като куче“, блъска я един стражарите. А тя го погледнала в очите и го пита дали знае утре какво ще се случи с тях. „Убий ме, но ме пусни на тия грешници поне по капка вода да дам. Нямате ли сърца, души - как може три дни и три нощи да вият като животни и поне капка вода да не се даде?“ разгневила се Надка, която била и самарянка. Подминала стражарите и се покатерила на вагоните. Борила се със себе си, борила се със своите собствени възможности, със своето собствено АЗ. Но продължила да носи вода на клетниците в затвора на колела. Постепенно около вагоните започнали да се събират ломчани, за да помагат. Всички давали каквото можели, или по-точно каквото имали. Всеки давал нещо от себе си , колкото и малко да било то. Най-важното нещо била мотивацията, желанието и силата, с която хората се впуснали да помагат.
Български и германски униформени били в удивление относно това какво се случва, те не знаят как да реагират и какво да направят ,за да спрат тази мощна и толкова силна жена. Жена, което може да победи всички до един, не с думи ,а с действия. Никой не смеел да продума пред нея. Тогава излязъл напред Слави Пънтов, който хванал Надежда с думите „Кой ти позволи тия щуротии да правиш?!? Марш назад! Ще дам заповед да те арестуват!“ После обърнал към стражарите „Разпръснете тълпата, арестувайте всички евреи, арестувайте и тази жена“.
Надежда твърдяла че решението било единствено и само нейно, никой не й е казвал какво да прави. Всички, които наблюдавали я сметнали за луда. Говорели, че е загубила разума си, защото било сигурно, че инстинктът й за самосъхранение е помрачен. И мястото и не е сред нормалните.
Тогава я завели в полицейското управление, но началникът на София Стамболов я пуснал. На входа я чакали деца. И те не били с празни ръце, това били жертвоготовни и силни деца. Чакал я арест и жестоко наказание, но тя не се отказвала, а напротив продължила напред все така борбено. Намерила управителя д-р Циков, който преди я включил в самарянски курсове в болницата. Той я познавал добре и знаел на какво е способна. Още през 1940г.разбрал, че тази жена е способна да се жертва с цената на всичко. След като изслушал разказа й, той я споделил убеждението й, че наистина трагедията е голяма и я уверил, че разбира желанието й да помогне, но в момента войната е толкова безмилостна и времената толкова жестоки, че е много трудно да се промени съдбата на евреите. Д-р Циков ѝ поверил информацията, че тамошните евреи ще приготвят чай и топла храна, но те ще кажат, че е от „Червен кръст“ иначе няма да се допусне. Надежда отговорила , че е готова на всичко, но без разрешението на Слави Пънтов не би могла да е полезна, защото той ще спъва нейните действия, ако не е уведомен. Тя получила разрешение от Мико Бехар Моше и Алберт Бераха и вече била спокойна , че действията и ще бъдат разрешени.
На гара „Юг“ пристигнали каруци с храна. Имало печени картофи, кисело мляко, плодове, сирене, захар цигари. И тръгнала Надка отново от вагон на вагон. Продавали ѝ хората съдини за да сипва храната. И така до късно през нощта. На всички казвала, че храната е от местните евреи, и предавал поздрави и окуражителни думи. И тогава като из невиделица изкача жена в самярянска, а не българска униформа с черна дълга коса. Тя тръгнала срещу Слави Пънтов, когото мислела за лекаря и започнала да му се моли да я пуснат във вагона да вземе чантата си с медикаменти, да вземе най-необходимото, тъй като имало много болни предимно от дизентерия. Но той я изгонил сърдито и казал на стражарите да я приберат.
Замолили я хората от вагоните да ги пусне по нужда навън, а не вътре, че е мръсно и мирише, за да запазят чистота, поне доколкото е възможно. Надежда скъсала пломбата на един от вагоните. Но дошъл стражар и я предупредил, че ще я „застрелят като куче“. А местни евреи, които били наблизо, я поздравили с думите: „Името ти ще е писано в еврейската история с главни букви!”. И това не било всичко. Надежда помогнала и на една родилка, като и й дала пакет с хубави бебешки пелени.
След няколко дни Слави Пънтов и жена му привикали Надежда, която минавала покрай дюкяна им. Те безмилостно нападали евреите, те смятали, че са заслужили участта, защото са измъчвали Исус Христос. Надка замълчала. Почувствала се наскърбена и унизена от човеконенавистническите разсъждения на богаташа.
Срамувала се, че неин сънародник може да има толкова ограничен ум и толкова студено сърце. Тя смятала себе си за проста жена, не била образована като Пънтев и съпругата му, но се отвращавала от думите му, не разбирала омразата му, не приемала мотивите му. За нея човещината била по-важна от всички основания за незаслуженото мъчение на един изстрадал народ. Но Тя имала огромно сърце, за разлика от тях тези хора.
Един ден Надежда получила кутия от цигари с нарисувана жълта звезда. И на гърба й било изписано зловещо пожелание. „Това ти е наградата от евреите и ти ще отидеш заедно с тях, където ще бъдат изпратени.“. Това не я изплашило. Не намалило усърдието, с което помагала на евреите, които за нея били преди всичко сродни души, човешки същества, които страдали без вина.
Ето това според мен е любов, Надежда Василева е пример за много от нас, с действията си ни показва истинския смисъл на думата любов. Любовта е в нас, в сърцата ни. Всеки един от нас има любов в себе си, дори и много малка част. Зависи колко ще покажем от тази доброта на света, колко любов ще дадем. Надежда е дала огромна част от своята любов, не на кой да е а на хора, които са били преследвани и гонени през целия си живот. Тя не се страхува за своя живот в нито един момент. Би било чудесно ако имаше повече хора на земята като нея. Хора, които раздават любовта, скрита в тях.
А Надка останала вярна на своята мисия на самарянка до края на дните си. По време на бомбардировките над Лом първа се впускала да спасява паднали и ранени хора, особено в еврейския квартал. Акуширала при раждане на една еврейка. Помагала и на евакуираните в Лом софийски евреи. Белязани с давидовата звезда, те били лишени от правото да се движат свободно по улиците, затова се налагало тя да им осигурява храна и лекарства. За да е сигурна, че човеколюбието ще покълне и даде плодове, тя не се поколебала да праща и внучето си при незаслужено наказаните хора. Въпреки риска да попадне под ударите на закона, стриктно съблюдаван от властите. Любовта към човека и преклонението пред живота като Божи дар била по-силна от страха и инстинкта за самосъхранение.
Когато творим добро, даряваме любов на света. Надежда е дала огромна част от своята любов без капчица егоизъм, не на кой да е, а на онеправдани хора, които са били жестоко преследвани, несправедливо гонени и зловещо погубвани, заради тържеството на една мракобесна и античовечна идеология, взела връх в определен исторически момент. Тя не се е страхувала да спасява чуждите животи, защото не можела да преглътне несправедливостта и да се примири с жестокостта, защото несподелената любов е болка, а неподкрепеното с дела състрадание - непоносимо. Ако имаше повече хора на земята като нея, които раздават щедро любовта, безспорно този свят би бил по-добър и окрилен от Надежда. Защото все пак човек е тук заради другите, неговата мисия е да помага на човечеството.
 Пандемията отключи порива към изкуство |
Материалът е изготвен от Калина Кръстева, ученичка в ПГПЧЕ „Петър Богдан“, гр. Монтана, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“
Използвани източници: 24chasa.bg, архив от музея в Лом, Wikipedia, архив от музея в Монтана, исторически справки
Снимка: 24chasa.bg
„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:
Rollplast, AQ Magnit, BHTC, Автошкола Василеви, УНСС, 360 Creative Bulgaria, Volontime, Мания Принт, ПГ "Велизар Пеев"
Медийни партньори на конкурса са:
NOVA, БНТ, Bulgaria ON AIR, Дарик радио, Радио FM+, noviteroditeli.bg, Teen Station, topnovini.bg
Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца
Институционални партньори: Община Враца, Община Монтана, Община Чавдар, Община Елин Пелин