Мнозина се оплакват, че лятото ни е с изключително особен характер! Педантично, своеволно, странно, не можеш да му уловиш настроението. Затова или ще вали като из ведро, или ще пече такова слънце, че сянката ще ти се струва като нагорещял цимент. Колеблив образ, ще речете, присъщ на момиче, но не и на сезон!
Но!
Винаги има едно но, което създава съвършенната представа, че нещата няма да се развият по начина, по който предполагаш!
Денят беше идеален! А за какво – и аз не знаех. Обадиха ми се рано сутринта, не-анонимни персонажи, и ми отправиха смъртна заплаха, че ако до два астрономически часа не съм на Фурната (традиционната ни стартова линия на всяко пътешествие) и не нося със себе си пет сандвича с кашкавал, щяло да ми се случи същото като на Лаца. Засмях се, но нали е заплаха, трябваше да ме хване страх.
Както се разбрахме, в уречения час, всички бяхме на точното място. Петима „алпинисти“, запасени със сандвичи, вода, фотоапарат с изтощена батерия и раница, пълна с тениски и дезодорант (жегата не прощава на никого). Тръгнахме към Старо село, квартал – портал към Гинска река. Бавно, заради момичешки глезотии, но напук на тях с преобладаващата момчешка чевръстност стигнахме до реката. Като списък с препятствия, съставен тайно в съзнанието ни, вече бяхме зачеркнали първа точка – да се измъкнеш/тичаш по-бързо от бездомните кучета. Това бяха едни черни, космати точки на белия фон на идеалния ни ден. Бездомните кучета. Вечна напаст за Годеч.
Оставаха още няколко точки преди да отидем на мястото на самоубийството.
Скалите до реката са дестинация, която може би всеки тийнейджър в Годеч е посещавал. Заради тръпката, калта, охлузванията... Но винаги остава забавен спомен, особено за пет неориентирани юноши, чиято единствена мисъл беше „Който падне преди върха ще носи раницата!“. След 30 минути, толкова е нужно да изкачиш „годечките скали на Мохер“ и да слезеш от тях, вече чистехме прахта от дрехите си. Завоите нагоре към село Губеш са като змия, която с по-голямо нетърпение от нашето тръпнеше да стигнем от опашката й до отровната й челюст.
И там мантинелата изчезва по средата на пътя. Неоформеният й край наподобява прозорец с изглед към реката, а рамката е зелената шир, която не може да се обхване с око. Измихме жегата от лицата си и седнахме на земята да отпочинем. Не беше точно пикник – сандвичите се изпариха още по пътя. Фотоапаратът мигаше смутено, държейки се като удавник за сламка, преди да изгасне.
Времето ни притискаше... Ускорихме крачка. И ето, че отгоре се появи старец, непознат, но носещ у себе си чудесната възможност за запознанство, придружен от куче (разбира се!). Зарадва ни се, попита ни закъде сме нахлупили шапка. Не се изненада, че бяхме решили да посетим Лацина кукла.
„А легендата знаете ли я?“ измрънка той и след дефицитния отговор „Ем, тук се е самоубила Лаца, нали?“ възрастният мъж ни разказа всичко.
Годината неизвестна. Турско робство. Една малка къщичка на скалистия хълм свенливо наднича, докато малката Лаца все се катерила на покрива, за да гледа и тя. По пътя за селата минавали каруци, добитък. Баща й бил дървар, а майка й починала, когато била бебе. Затова Лаца била отгледана от гората и реката. Сутрин тичала под сенките на дърветата, наобед слушала ромота на бъбривата река, а вечер се връщала при баща си.
Лаца пораснала. И с хубостта си наследила цялата омайност на природата, която я заобикаляла. Открил я момък или по-скоро тя го открила. Залюбили се и когато баща й се разболял, той отишъл при тях да ги пази. Веднъж по мръкнало някой почукал на вратата й. Влезли двама турски пратеници да отведат красивата Лаца от възлюбения й. Когато отказала да тръгне с тях, турците я изкарали насила на двора. Заключили вратата и запалили къщата, заедно с двамата мъже. В очите на Лаца се отразявали пламъците и падащите отломки на своя дом. Смърт. Пепел. Само това останало от нощта. Отскубнала се от ръцете на насилниците, побягнала в тъмнината и със затворени очи скочила от скалите на високия хълм.
Легендите винаги са били моя слабост. Кратки истории за истини, които е трябвало да забравим, но въпреки това са успeли да се пренесат по времевата линия. А точно тази легенда не я знаех. Затова се здрависах живо с разказвача и устремено, още под въздействието на историята, закрачихме към Лаца.
Когато се обърнахме назад стареца го нямаше. Кучето ни крещеше на негов си език, подканваше ни да си вървим. Беше като мистериозна сцена от филм, но след това доловихме лекото интимно шумолене в храстите... И решихме да послушаме кучето.
Пътят не се усети, когато образът на Лаца вървеше пред нас, теглейки тежкия камък на своята история.
И ето, че пристигнахме. Мястото на самоубийството. Скалист хълм, без следа от къща, надничаща любопитно отгоре му. Без момиче, което тича по горите, без огньове, които да контрастират в тъмнината. Не запечатихме момента. Снимките, които направихме, са дълбоко в нас, а нашите фотоапарати, прикрепени за лицата ни, не се умориха да печатат и печатат.
Символът на Лаца не е малка кукла, както предполагахме, намираща се върху скалистото възвишение. Вързана, за да може да се бори с природните стихии – вятър, дъжд... или за да не реши да скочи отново. Нищо подобно. „Кукла“ на стар годечки диалект означава „самотна висока скала“!
Когато се връщахме, изтощени и гладни, пътя ни пресече двойка сърни, скачащи игриво насам-натам. Малки, пъргави, когато ни видяха хукнаха към реката и се скриха в гората. Това беше първият път, когато видях сърна със собствените си очи.
„Представяте ли си това да са двамата с Лаца?!“ Обади се един не-анонимен персонаж, гледайки към мястото, където само преди секунди бяха животните. „И да бягат от нас, мислейки, че сме турците и искаме да ги разделим?“
В джобовете на панталоните си намерих едно пакетче семки, добре, че не го бяхме открили по-рано. Зачоплихме мълчаливо и по залез слънце се прибрахме по домовете си.
Това е място, което след този ден, често посещавах. На пръв поглед – нищо интересно. Скали като тази, колкото искаш. Кукла не се вижда, може би единствено привечер и то ако се загледаш дълбоко в каменистите очертания или Лаца ти прошепне, под формата на вятър. Само още веднъж успях да видя двете сърни... и то по чиста случайност. На същия терен. Но винаги, когато някой спомене Лацина кукла, в мен изплуват спомени, които оставям на повърхността на моето съзнание за дълъг период от време. Лацина кукла... Или мястото на самоубийството... А защо не скалата на двете сърни?!
Името няма значение! Важното е историята да се почувства и окото да се нагледа. А какво по-интересно от красиво място сред природата, съпроводена от неизвестна легенда, като тази за Лаца?!
Материалът е изготвен от Симеон Симеонов, ученик в 11 клас, СУ "Проф. д-р Асен Златаров" град Годеч за ученическия проект на Еспресо Медия "Работилница за репортери 2017 – Разкажи за твоята България".
Проектът "Работилница за репортери 2017 - Разкажи за твоята България" се осъществява под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви, 360 Creative Bulgaria, Автомотор Корпорация АД, ПГ „Велизар Пеев“ – град Своге, TBI Info, Интеграл, ОСКАР-ЕЛ, Samsonite, Бигла 3, Go4Raw.
Ексклузивен телевизионен медиен партньор:
Българската национална телевизия
Медийни партньори:
BULGARIA ON AIR, b2b Мedia, сп. Мениджър, noviteroditeli.bg; Obekti.bg, ИА Кросс.