На 25 януари 1759 г. е роден Робърт Бърнс. Най-популярният шотландски поет, един от основателите на романтизма. Той се ражда в Алтуей, Югозападна Шотландия в семейство на беден фермер. Заедно с брат си Джилбърт работят във фермата, но земята им е не е плодородна и те едвам се справят, като често гладуват. Бащата на Бърнс се постарава да даде образование на двамата си сина и това отключва гения на синът му Робърт.
Когато е далеч от своите родители и не е ангажиран с уморителната фермерска работа, той започва да пише стихове. Решава да пише на шотландски диалект, за който смята, че най-добре изразява чувствата му. На 27 годишна възраст, успява да публикува част от написаните от него стихове в сбирката „Стихотворения предимно на шотландски диалект“.
Основната причина за писането на скотиш е любовта на Бърнс към фолклора. Много от неговите стихове са предназначени да се пеят — указана е и популярната мелодия, която се има предвид. Бърнс е на нивото на гениалните и анонимни шотландски фолклорни поети, той е експлозия на шотландския национален гений. Това е било забелязано още от Гьоте. „Древните песни на неговите предци живееха още в душата на народа… и високото съвършенство на тези образци се бе въплътило в него“.
Неочаквано, книгата има изключителен успех сред шотландците и става едва ли не задължително четиво за всяко шотландско семейство. Успехът му дава възможност да се премести в Единбург, където живее сред местната интелигенция. По-късно успява да си намери работа като данъчен инспектор в градчето Дъмфрийс. Независимо, че успява да се ожени за любимата си Джийн Армър, която е чест персонаж в неговите любовни балади, той не се чувства щастлив в града.
Почти всичките си поеми пише между 1784 и 1786 г. Следват песните, които се пеят и до днес, дори без да се знае, че са негови. Сред най-известните му и до днес стихотворения са „Финдли“, „За старите приятели“, „В цъфналата ръж“, „Девойката, която ми постла легло“, „Ана“ и мн. др.
Днес Робърт Бърнс е символ на шотландската поезия. Той е смятан за национален поет на Шотландия и годишнината от рождението му се отбелязва по-широко от официалния национален празник на страната, денят на Свети Андрей. Стихотворението му „Scots Wha Hae“ дълго време служи за неофициален национален химн на Шотландия. Умира само на 37 години, на 21.07.1796 г. в Дъмфрийс, Шотландия.
Старата любов
Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?
За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.
Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.
Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.
Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой.
за миналите дни.
За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
В цъфналата ръж
Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?
Девойката, която ми постла легло
По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.
За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.
Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и „лека нощ“ ми пожела.
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.
С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.
Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
„О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.“
Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
„О, ти, опропасти ме ти“ —
ми каза моята любов
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: „Тия две ръце
ще ми постилат отсега.“
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.
Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.
Финдли
— Кой хлопа в този късен час?
— Аз хлопам — каза Финдли.
— Върви си! Всички спят у нас!
— Не всички! — каза Финдли.
— Не зная как си се решил…
— Реших се — каза Финдли.
— Ти май си нещо наумил.
— Май нещо — каза Финдли.
— При тебе ако дойда вън…
— Ела де! — каза Финдли.
— Нощта ще минеме без сън.
— Ще минем! — каза Финдли.
— При мен да дойдеш, току-виж…
— Да дойда? — каза Финдли.
— До утре ти ще престоиш.
— До утре! — каза Финдли.
— Веднъж да минеш моя праг…
— Да мина! — каза Финдли.
— И утре, знам, ще тропаш пак.
— Ще тропам! — каза Финдли.
— Ще ти отворя, ала чуй…
— Отваряй!… — каза Финдли.
— Ни дума някому за туй.
— Ни дума! — каза Финдли.
