Нещо за четене: „Долината на щастливците“ от Милен Миланов - от Царска България до египетските пирамиди

700 преглеждания

Дебютният роман на младия талант е смайваща смесица от приключенски роман и родова история

Египетските пирамиди крият много по-големи тайни, отколкото си представяме. И понякога само добрата литература може да ги разкрие…

„Долината на щастливците“ е дебютният роман на младия талант Милен Миланов, спечели сърцата на читателите със сборника с разкази „Спирала на мълчанието“. В него завършилият египтология автор изпраща читателя на пътешествие право в сърцето на Египет  от началото на XX. век, за да го направи част от невероятно приключение, в което… почти всичко е измислица.

Лятото на 1922 г., село Планиница, Царство България

Хора като Христо Лепоев са изтеглили късата клечка в живота. Прекарал осем дълги години в армията, бранейки отечеството, той би дал всичко на света, за да може да остане в родното си село и да се радва на мирни дни.

Един неочакван сблъсък с „китайците“ - жители на близкото село - му изиграва лоша шега и привлича вниманието на стария му главнокомандващ в Пети кавалерийски полк, който го призовава обратно в служба на родината.

Христо получава специална мисия от самия министър-председател и министър на войната по това време - Александър Стамболийски. Задачата му е да ликвидира самоук химик бомбаджия, взел твърде присърце решаването на Македонския въпрос. А това поръчение ще го изпрати право в сърцето на Египет, където го очакват много по-големи опасности от сблъсъка с един обикновен терорист.

По времето, когато Христо  пътува до Александрия, друг ветеран - доктор Питър Грийн от Христовия колеж, пристига в Нилската долина. Той е тръгнал по следите на ръкопис с изгубените философски съчинения, за които е чул от немски войник на фронта по време на Коледното примирие от 1914. И е готов на всичко, за да го открие.

Един опит за грабеж обаче е на път напълно да го отдалечи от мечтата му, ако не е намесата на Лепоев.

Преследвайки целите си, двамата мъже се оказват на непланирано пътешествие на кораб към Луксор, а  съдбата ги сблъсква и с очарователната лейди Катарина Ашли.

А след срещата с нея се оказва, че приключението започва едва сега...

Милен Миланов създава екзотичен свят на приключения и перипетии, в който се оказват замесени фалшификатори, повлияна от теософията и Телема секта, шамански ритуалии един човек, който просто иска да бъде оставен на мира и да се прибере у дома. 

Завладяващ и напрегнат,  базиран на реални исторически събития и семейни легенди, „Долината на щастливците“ е шеметно приключение през времето и пространството в духа на Артуро-Перез Реверте, на което би завидял самият Индиана Джоунс.

Заповядайте на 5 април 2022 от 19:00 ч. на премиерата на книгата в DaDa Bar (ул. „Георги Бенковски“ 5, София), където ще потънем сред пясъците на романа! Входът е свободен, а повече новини за събитието може да откриете тук: https://fb.me/e/c6dgPTfaL

Милен Миланов е автор на сборниците с разкази „Бибоп от Хенри“ („Арс Благоевград“, 2010) и „Спирала на мълчанието“ („Изток-Запад“, 2015). Завършил е египтология в НБУ. Негови нехудожествени текстове са излизали в „National Geographic България“ и в-к „Сега“.

„Милен Миланов е чаровен, изкусен и щедър гид в тази пищна одисея от купите сено на Планиница до пирамидите на Египет. Удоволствие!“, Захари Карабашлиев.

Из „Долината на щастливците“ от Милен Миланов

Лятото бавно се изтърколи и с него като че ли животът се завърна към нормалния си ритъм. После, в началото на септември, който излезе по-горещ, отколкото се помнеше в последните години, пристигна телеграмата.

Христо Лепоев да се яви на 8 септември в щаба на Пети жандармерийски конен полк в Брезник. Кап. Арнаудов

[…]

Ей ти нà интересно развитие. Каква пък работа има подполковникът да се занимава с междуселски неуредици? Кой въобще беше командир на полка сега? Тях постоянно ги сменяха, откакто свърши войната. Пазачът го въведе в двора. Земята се спече и напраши много тази година. Дано завали скоро, иначе тревичка нямаше да остане.

От сградата, където вероятно се намираше канцеларията му, излезе подполковник Иван Бошнаков. Придружаваха го двама адютанти. Подполковникът бе напълнял от последния път, когато двамата с Христо имаха вземане-даване. Имаше кръгло лице и прилежно сресан мустак, по който вече се виждаха тук-там сиви косми.

- Лепоев - поздрави го подполковникът.

Христо се изпъна, сети се, че не носи шапка, и спря ръката си, която автоматично тръгна да козирува.

- Свободно. Как си, Лепоев? Остаряваш, май така ми се струва.

- Вие също, подполковник.

- Хайде. - Подполковникът посочи паркирания в двора мерцедес без покрив.

- Къде отиваме? - не сдържа въпроса си бившият войник.

- Ще видиш. Каквото мога, ще ти обясня по пътя. - Единият от адютантите отвори вратата на командира, а другият се настани на шофьорското място. - Един много важен човек иска да те види.

Докато автомобилът излизаше през портала на поделението, Христо видя Даскала. Павле размаха ръце, а Христо му посочи да тръгва да се прибира. Каквото и да ставаше, ясно бе, че нямаше смисъл да го чака залудо.

Шофьорът караше като бесен и взимаше завоите безразсъдно, но някак си без да губи контрол над колата. На задната седалка, седнал до Бошнаков, Христо наблюдаваше как полетата хвърчат край тях и цветовете се размазват. Не му харесваше да пътува така. Подполковникът запуши и предложи пурета и на него. За да се чуват, трябваше да надвикват рева на вятъра и двигателя на мерцедеса.

- Когато Арнаудов ми разказа за какво е била цялата патаклама с картечниците и кой стои зад цялата работа, трябва да ти кажа, че бях малко разочарован.

Христо сви рамене. Старият му ротен командир имаше навика да изнася лекции. Ходеше ръка за ръка с чина това. Иначе не беше лош човек.

- Знаеш ли, имах големи надежди за теб. Макар че по-добре, че си останал неук. Казвам го с най-добро чувство. От тебе щеше да стане добър офицер, а един добър офицер може да ме засенчи.

- Не мисля, че ставам за тая работа.

- Зарежи селската скромност, моля те. И вече не си ми подчинен. Можеш да си го кажеш.

- Казах си го. Не мисля, че ставам за тая работа.

Бошнаков кимна.

- Иначе нямаше да е трудно да те пратим в някоя школа, особено след оная работа в Букурещ. Говорят, че ще правят офицерско училище сега в София. Ако има нещо, за което съжалявам, то е, че аз не успях да завърша. Ама пак, виж докъде я докарах полуграмотен.

Подполковник Иван Бошнаков бе изкарал няколко семестъра в кавалерийската школа в Сомюр, но заради мобилизацията през дванайсета година трябвало да се прибере от Франция, преди да се дипломира.

- В София ли отиваме?

Офицерът кимна.

- Странни работи стават в тая нашата България. Прецени се, че може да се ползват способностите на умно момче като теб.

Не пита кой е решил. Отговорът щеше да бъде „отгоре“, а това не значеше нищо. Не пита и с какво можеше той да бъде полезен. Отговорът щеше да бъде, че ще защитава интересите на родината. Това също не значеше кой знае какво.

Пушиха и си спомниха няколко анекдота от войната. Хем му дотягаха, хем му стягаха сърцето. Не му се занимаваше с военни глупости, обаче имаше някакво вълнение в тоя начин на живот, който го караше да забрави повечето от неприятните му страни, докато говори за тях.

Отпусна се, пое дълбоко въздух и до София не гледа друго освен темето на адютанта на предната седалка. Стигнаха за няма и три часа. С каруцата щяха да се тътрят цял ден и после да се наложи да преспиват в някоя странноприемница, преди да влязат в града.

Мерцедесът профуча покрай Руски паметник и навлезе от покрайнините на столицата към градската част.

- София се разраства. Още няколко години да се възстановим от войната и тука ще стане знаеш ли какво хубаво предградие.

- Хубав е градът.

- Виенските архитекти са голяма работа.

Едва не се блъснаха в един зелен трамвай, а докато избягваше катастрофата, шофьорът сече пътя на омнибус такси. Бакшишът размаха юмрук и се разпсува, ама друго не направи. Гумите скоро засвириха по жълтите павета. Виж, тая показност не можа да я разбере. Златните кубета на „Свети Александър Невски“, дето се виждаха в далечината, обаче му се струваха хубави.

Забиха пред голяма, представителна сграда. На входа стояха гвардейци в парадни униформи.

- А сега, най-сетне, добре дошъл в Министерския съвет.

Шофьорът им отвори вратите. Христо погледна износените си селски дрехи и се почувства неудобно.

- Можеше да ми кажеш, че ще идваме в Министерския съвет, подполковник.

- Откога пък си толкова притеснителен? Помни, по дрехите посрещат, по ума изпращат.

Влязоха през централния вход, все едно са на парад. Един разсилен ги попита кого и какво търсят и като разбра, ги поведе по коридорите и стълбищата, без да спира да хвърля погледи към селянина. Христо се ядоса. Кръвчицата щеше да му изпие на Бошнаков. Старата униформа можеше да си облече или костюма. Не се притесняваше какво ще помислят хората, ама заради дрехите му го гледаха все едно стоят по-високо от него и с най-голямо удоволствие щеше да им прасне по един между очите, че да си паднат на гъзовете и да видят къде точно им е мястото. Опита да се успокои, но не успя. Видяло се е, с когото и да е срещата, щеше да влезе ядосан. По-добре. Изглежда, като излезе от село, веднага го емват да го разнасят нагоре-надолу, без да го информират нито какво искат от него, нито къде отива. Така стана и едно време, като тръгна на война. Напусне ли полите на планината и слезе в полето, губи контрол над живота си.

Чакаха четвърт час пред някаква врата, докато разсилният се върне да ги повика.

- Недей се дразни от забавянето. После шофьорът ми ще те върне у вас.

Добре, значи няма да ме задържат, успокои се Христо. Мисълта му помогна да се отпусне.

- Няма от какво да се дразня. Цивилните си мислят, че като те карат да чакаш, ще ги сметнеш за голяма работа.

- Смешно е да ги гледаш, като им знаеш номерата.

- Докато със същите номера не ти вземат главата - отбеляза Христо.

- Кога стана такъв погребален оркестър, Лепоев?

Въведоха ги в малка чакалня с плюшени столове, където трябваше да чакат още десет минути, преди да ги извикат в кабинета.

Зад бюрото, с гръб към големия прозорец, дето гледаше към булеварда, седеше кръгъл мъж с мазно лице и щръкнала коса. Направи се, че чете документите пред себе си, докато влизаха. Кимна, за да покаже, че е наясно, че в стаята има и други хора.

- Позволете да ви представя Христо Лепоев, подпоручик от запаса. Лепоев, запознай се с господин Стамболийски, премиер-министър и министър на войната.

- Приятно ми е, подпоручик. Седнете, седнете - още се правеше, че чете министърът. - Ако искате, пушете. Ей сега приключвам, знаете, работата само се трупа, колкото и усилено да я отмяташ.

Най-сетне ги удостои с поглед. Впери воднистите си очи в Христо, сякаш очакваше мъжът със селските дрехи да сведе глава. Докато разглеждаше лицето му, Христо си помисли, че министър-председателят има от онзи тип физиономии, дето те карат да искаш да им правиш разни неща с юмруци и палки, па дано ги оправиш поне малко.

- Преди да преминем към основния въпрос обаче, трябва да узная нещо. Подполковник Бошнаков, разбира се, ми разказа за вас и от думите му останах доста впечатлен. Особено работата ви точно след демобилизацията.

- Не ми оставиха особен избор.

- И все пак, и все пак. Показва готовност да се работи за националните интереси.

Празни приказки. Когато слушаше празни приказки, гласът на събеседника му се отдалечаваше, сякаш двамата са в тунел, но във вагонетки, които се движат в противоположни посоки. Мокрото лице на политика обаче ставаше все по-голямо. Христо не знаеше дали иска да се прозее, или да закрещи. Следващият въпрос го откъсна от вцепенението и го накара да застане нащрек.

- На коя политическа сила симпатизирате?

- Господин министре - опита да се намеси подполковникът, но тъпата пазарджишка тиква го прекъсна с жест.

- Е, господин Лепоев? Земеделец ли сте, демократ, или може би прогресивен по убеждения, или либерал?

Христо се намести и креслото изскърца под тежестта на тялото му.

- Смятам, министре, че всеки политик може да бъде полезен, стига да поставя интересите на родината на първо място.

- Политически наивен, значи - промърмори под нос Стамболийски и поде с по-висок, закачлив глас, - или много хитър. При всяко положение, все полезни за делото ни качества.

- Позволете да попитам какво точно е делото?

Министърът на войната отвърна на граматически правилен английски, с отсечен, по-скоро немски акцент:

- От доклада на подполковника разбирам, че владеете чужди езици.

- Разбирам що-годе, когато се говори - отвърна също на английски Христо.

- Вярно ли е, че сте самоук?

Христо сви рамене.

- Забележително. Книжен плъх без книги. Животът на село не ви понася сигурно.

- Казва се книжен червей на английски. И животът на село ми понася съвсем добре. Харесвам откритото небе.

- И сте смел, и находчив, и умен. Освен това вярвате, че всеки човек трябва да бъде полезен на родината.

- Казах, че всеки политик може да бъде полезен, стига да иска.

Стамболийски го игнорира. Христо се зачуди какво ли ще му направят, ако стане и си излезе. Най-малкото, щяха да го оставят да се прибира пеша. Беше прекалено уморен за подобно приключение. Налагаше се да изиграе изтощителния, досаден танц докрай.

- Но да не изолираме драгия ни подполковник Бошнаков от разговора - върна се към родната реч министърът. - Чели ли сте вестниците напоследък?

- В Планиница не получаваме редовно вестници.

- Да, да, и сигурно сега сте заети със земеделска работа. Знам аз каква е тежката съдба на селяните. А знаете ли кое е най-лошото? Че разни сили, тъмни, зли сили, опитват на направят положението на обикновения, трудов човек още по-нещастно.

Христо можеше да обясни на министъра това-онова за щастието на трудещите се хора, но усети как Бошнаков го гледа настойчиво. Бившият ротен познаваше хората и познаваше Лепоев, в частност, достатъчно, за да прецени, че подпоручикът от запаса е на крачка да избухне.

- През последните две седмици важни фигури в нашия обществен и индустриален живот, така да се каже, получават писма.

- Това не звучи баш зло.

Стамболийски махна презрително.

- Писма с отрова, господин Лепоев. Малък бял прах, дето причинява адски обриви. Капе ти кожата от ръцете, а ако имаш нещастието да го вдишаш, ти се обриват белите дробове отвътре и умираш в адски мъки. Ето, цяла седмица лекарите се бореха за живота на горкия Икономов, тютюневия предприемач, но той си отиде снощи.

Христо се замисли.

- Не знам нищо за отровите.

- Разбира се, че не знаете. Отровата е оръжие на страхливеца и на жената. Един истински мъж не би се занимавал с отрови. Затова и знаем, че не си имаме работа с истински мъже.

Може би, ако го играеше глупав, съществуваше възможност да се измъкне от цялата драма.

- Искате да кажете, че група злонамерени жени опитва да изтрови едрите капиталисти на България?

- Господи, не. Не става дума за банда разбеснели се метреси, а за ВМРО.

- Аха.

- Какво ви е мнението по Македонския въпрос? - продължи изпита по идеологическа коректност Стамболийски.

- Македония е българска, а от комитета се увличат.

- Виждам, че говорите искрено. Но не би имало и смисъл да опитвате да лъжете. Аз съм врял и кипял на политическата сцена и веднага разбирам.

- Христо - подполковникът се наведе напред и опита да върне разговора в релсите, - в писмата с отровата има прокламации на ВМРО-то. Заплашват с още по-сериозен терор, който може съвсем да съсипе страната. Канят се да направят покушение срещу царя. Обвиняват правителството в антимакедонски дивотии.

- Което е недопустимо - извика Стамболийски и почервеня с професионализма на театрал. - Докато съм жив, Македония е българска. Знаете, че счупих писалката, с която подписах Ньойския договор, нали?

Ако си я наседнал, сигурно си я счупил, помисли Христо.

- Нашето разузнаване знае много добре кой и откъде е пратил писмата - додаде Бошнаков.

- Много опасен човек. Прогнил до мозъка на костите си.

- Въпросният се подвизава под много псевдоними и още отпреди войната извършва подривна дейност.

- Чист тероризъм! - подскочи министърът на войната. - Тъкмо се отървахме от Исмаил Хакъ бей и сега нà, втора афера с библиите. Вестникарите вече подивяват! Този човек трябва да бъде спрян.

- Доколкото знаем, истинското му име е Тасе Лерински и е от едно острежко село. И той като тебе е самоук, само дето е химик. Доскоро правеше експлозиви, но очевидно се е усъвършенствал и е минал на отрови. И крайните му вярвания му печелят все по-голямо влияние вътре във ВМРО-то.

- Трябва ни мъртъв. - Стамболийски всеки момент щеше да припатка от вълнение или поне да скъса гласна струна. Биеше по масата и пуфтеше.

- Затова ни трябва доверен човек, по възможност непознат на кръговете в София и на организацията, решителен.

- Който не се колебае да натисне спусъка в правилния момент - тресна по бюрото Стамболийски.

- В пълна тайна…

- Затова няма стенографи и други глупави бюрократи на срещата ни.

- Чакайте сега. - Христо вече усещаше болки във врата от обръщане ту към подполковника, ту към министъра. Последният го прекъсна пак. Размаха един от листовете на бюрото.

- Това тук е секретна заповед от министъра на войната, тоест от мен, за назначението ви. Негово Величество също е уведомен и съгласен с плана. Разчитаме на вашата дискретност и няма нужда да ви казвам какво ви чака, ако не оправдаете очакванията ни.

Бошнаков само където не му намигна. Дъртото копеле, естествено, вярваше, че мисията е важна, но и се забавляваше с глупостите на прасето зад бюрото.

- Много се чудехме на кого точно да поверим мисията, когато се сетих за разказа на Арнаудов от лятото и естествено, веднага осъзнах, че ти, Ицо, си правилният избор. Ние може да се оправим с останалите, но мозъкът на операцията трябва да бъде елиминиран не по конвенционалната метода.

- Тоест искате да ида в Македония и да убия този Тасе?

- Не, не, не Македония. - Бошнаков разтегна горната си устна, с което и мустакът му все едно се удължи. - По последни данни Тасе Лерински е в Александрия.

- Аа, спрете малко!

Нямаше какво да спират. В същата среща Христо Лепоев получи тайната министерска заповед, с която на практика постъпи на служба към правителството на Негово Величество на поста наемен убиец на терористи, заповед, за която никой никога нямаше да научи, а ако научеше, замесените щяха да отричат дори под клетва, получи кратък инструктаж, а по-дългия - няколко часа по-късно, обратно в кабинета на подполковник Иван Бошнаков в казармите в Брезник, и това беше. Също си обеща, ако пак види капитан Петко Арнаудов, да му изтръгне езика, та да не може вече...

Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук