Нещо за четене: „Учителят“ от Фрида Макфадън (откъс)

181 преглеждания

Нов главозамайващ трилър от писателката на криминални романи

С разтърсващите трилъри „Никога не ме лъжи“ и хитовата поредица „Прислужницата“ американската писателка и лекар Фрида Макфадън доказа, че веднъж пристъпили в света на романите ѝ, читателите не бива да се доверяват на това, което четат, чак до последната страница. 

Сега майсторката на криминалните романи, усвоила до съвършенство изкуството да създава спиращи дъха сюжетни обрати, се завръща на български с още по-главозамайващия трилър „Учителят“. Книга, в която урок номер едно е да внимаваш къде търсиш истината. Защото изваждането ѝ наяве може да доведе до непредвидени и крайно смъртоносни последици. 

Животът на Ив Бенет е излязъл като от филм. Само че филм, в който главен герой е съпругът ѝ Нейт. Защото, честно казано, никой не прави филми за обикновени жени като Ив. Вижте, Нейт е друга бира. Неустоим, забавен и с дразнещо идеална усмивка, той приковава погледите във всяка стая, в която влезе. Особено класната.

Нейт е най-секси „Учителят“ в гимназията в Кейсхем (както гласят класациите на учениците). Той преподава английски, рецитира поезия, мил и учтив е с всички около себе си. По случайност двамата с Ив работят на едно и също място. Само че тя преподава далеч по-скучната математика. И да, по цял ден трябва да понася негласния въпрос на околните: „Как така някой като Нейт Бенет се е оженил за нея?“.

Зад вратите на дома обаче Нейт далеч не е толкова обаятелен, колкото в училище. Страстта им сякаш се е изплъзнала в пясъка времето и вече се изразява в точно три машинални целувки на ден (и крайно нередовен сексуален живот). А нещо отвътре гложди Ив, която започва да подозира, че Нейт ѝ изневерява. 

Особено когато в класа му се появява 16-годишната Аделин – ученичката, станала причина един от най-обичаните учители в гимназията да бъде принуден да напусне. Различни слухове се носят за случилото се помежду им, но каквато и да е истината, Ив знае, че Ади е опасна. Руши домове. Разваля бракове. Съсипва репутации. 

Или поне това казват всички. Но Ив не може да рискува да загуби най-ценната си придобивка, нали? А и колко далеч могат да бъдат слуховете от реалността? 

Повеждайки ни из училищните коридори на този мрачен и изкусителен роман, Фрида Макфадън отваря шкафчетата на истината едно по едно, а в тях се крият ужасяващи разкрития, скандални тайни и накрая – напълно неочакван финал. 

И разбира се – ябълката на раздора, която дебне от бюрото на „Учителят“, има така сладкия вкус на отмъщението. 

Из „Учителят“ от Фрида Макфадън

ПРОЛОГ

Копаенето на гроб е тежка работа.

Цялото тяло ме боли. Дори неподозирани от мен мускули крещят от болка. Всеки път, когато вдигам лопатата и изгребвам още малко пръст, сякаш ме пронизват с нож в гърба. Мислех, че той целият е само кости, но явно съм грешала. Отчетливо усещам всяко едно мускулно влакно в тялото си и всички те ме болят. Толкова много.

Спирам за миг и пускам лопатата, за да си починат малко мехурите по дланите ми. Избърсвам потта от челото си с ръка. Сега, след като слънцето вече е залязло и виждам сланата, температурата явно е паднала под нулата. Но престанах да усещам студа след първия половин час – свалих палтото си скоро след това.

Колкото по-надълбоко навлизам, толкова по-лесно ми е да копая. Първият пласт пръст беше почти невъзможен за пробиване, но от друга страна, тогава имах помощник. Сега съм само аз.

Е, аз и трупът. Но това няма да е от голяма полза.

Примигвам към черната дупка. Прилича на бездна, но всъщност не е по-дълбока от два метра. Колко дълбоко трябва да стигна? Чувала съм за израза два метра под земята, но предполагам, че се отнася за нормалните гробове. Не и за безименните насред гората. Но като се има предвид, че никой не трябва да открива какво е погребано тук, по-дълбоко може би е по-добре.

Чудя се колко надолу трябва да се зарови едно тяло, за да не могат животните да го усетят.

Потрепвам, когато поривът на вятъра охлажда капчиците пот по голата ми кожа. С всяка следваща минута температурата продължава да спада. Трябва да се връщам към работата си. Ще копая още по-дълбоко, за да съм сигурна.

Отново вдигам лопатата, а всички болни места по тялото ми отново се борят за вниманието ми. Точно сега дланите ми са категоричен победител – те болят повече от всичко. Какво ли не бих дала за чифт кожени ръкавици. Но имам единствено едни големи и пухени, които само затрудняват захващането на лопатата. Така че трябва да се оправям с голи ръце с мехурите и всичко останало.

Когато дупката беше плитка, можех да копая, без да влизам вътре. Но сега единственият начин да продължа, е да съм вътре в гроба. Да стоиш в гроб, е лоша поличба. Всички ние в крайна сметка се озоваваме в някоя от тези дупки, но не бива да предизвикваме съдбата. За съжаление, точно сега това е неизбежно.

Когато отново забивам острието на лопатата в сухата и твърда почва, наострям слух. Тук в гората е тихо, с изключение на вятъра, но съм сигурна, че чух нещо.

Изпукване!

Ето, отново... Звучи почти като чупене на клон, макар че не мога да разбера дали идва откъм гърба ми, или е пред мен. Изправям се и се взирам в тъмнината. Има ли някого тук?

Ако е така, съм в голяма, голяма беда.

– Ехо? – извиквам, но излиза единствено дрезгав шепот.

Няма отговор.

Стискам лопатата в дясната си ръка и се ослушвам напрегнато. Задържам дъха си, за да съм максимално тиха.

Изпукване!

Още един клон, който се чупи надве. Този път съм сигурна. И не само това, но звукът е по-близо от предишния път. И сега чувам шумолене на листа.

Стомахът ми се свива. Няма как да се измъкна. Няма как да се преструвам, че случилото се е едно голямо недоразумение. Ако някой ме види, край с всичко. Приключвам. Белезници на китките, полицейски сирени, доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване – всичко това.

Но после на лунната светлина зървам катерица, която се стрелка на поляната. Докато се промъква покрай мен, още едно клонче се чупи под тежестта на малкото ѝ тяло. Когато катерицата изчезва, над гората отново се спуска мъртвешка тишина.

В крайна сметка не беше човек. Просто диво животно. Звуците от стъпките бяха само от бързи малки лапички.

Въздъхвам. Непосредствената опасност е отминала, но нищо не е приключило. Съвсем не. И нямам време за почивка. Трябва да продължавам да копая.

В края на краищата трябва да погреба трупа преди изгрев-слънце.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук