Богат и плътен портрет на Княжество България в първите години след Освобождението рисува омайният исторически роман „Божана“ от новия красив глас в родната литература – писателката с чувствително перо Анна Авиил.
Под плътната сянка на едно гордо дърво се разгръща мащабна семейна сага за голямата любов, чистата вяра и вечното търсене на свободата, в чийто център стои волната „Божана“.
С жив като планински ручей език, романът на Анна Авиил ни приканва да облегнем гръб на бора и да се вслушаме в историята на младата българска държава. И на едно още по-младо детско сърце, което тепърва ще заскита по прашливите друми на порастването.
Съдбата не е отредила лек живот на малката Божана. Загубата на майка ѝ белязва завинаги дома на семейството ѝ с краските на тъгата и болката. Отгледана от дълбоко вярващата си баба и баща ѝ, който се е отрекъл от Бога след загубата на любимата си, Божана расте обградена от обич и традиции.
Един ден, вече като млада жена, когато двете Българии са съединени в едно, Божана отива до столицата. Там изгубена книга ще предизвика неочаквана среща, предопределена да разпали първите искри на любовта в буйното ѝ планинско сърце.
Появата на Стефан – образован и загрижен за развитието на страната си млад мъж от заможна градска фамилия, ще предизвика разностранни емоции в семейството на Божана. Изправена на кръстопът между миналото и бъдещето, между традициите и модерния живот, Божана ще трябва да се докосне до своята собствена вяра по смелия път към мечтите си.
Сред всичко това младият бор съхранява и тъгата, и щастието на семейството, а залюлени от вятъра, клоните му тихо напяват горчиво-сладката мелодия на човешката душа. Докато българската държава прави своите стъпки през хапливите ветрове на историята.
Страница след страница Анна Авиил разгръща закътаните спомени за едни вече отминали времена, запазили в себе си усещането за свобода и широта.
Пропит с тиха мъдрост, нежни и раними персонажи и широк литературен устрем, „Божана“ е роман, чиито корени прегръщат здраво читателското сърце. И с надежда му припомнят, че слънцето пробива и най-плътните облаци.
Из „Божана“ от Анна Авиил
1884 година
Глава 1
Младият мъж придърпа ямурлука по-плътно до себе си и с юздите плесна по гърба впрегнатия в каруцата каракачански кон.
– Айдеее! Да не заспиш сега!
Животното тръсна буйната си грива и се разбърза. Копитата му затропаха по-отчетливо по разбития калдъръм. Все още беше хладно и режещият въздух изпълни ноздрите на младия мъж. Стана му приятно. За първи път след тежката зима се беше качил в планината и сега доволен се връщаше с пълна догоре каруца. Изпита бодрост и лекота. Зимата вече събираше белите си поли и ги изтегляше към планинските върхове. Отдолу първите цветя сънено подаваха главички от зеления си пашкул. Птичета шумно прехвърчаха из клоните на дърветата, разменяха си звучни закачки и възторжено изпращаха последните студени дни. Цялата гора се беше изпълнила с пролетно оживление и прилив на радост.
Усетили настъпващата пролет, се бяха раздвижили и хората по дворовете в планинското село. Жени бързаха да хванат първите топли лъчи и по-скоро да свършат всичката къщна работа отвън. Мъже енергично размахваха лопати и разбиваха едри буци пръст, чуваха се удари от секири и чукове. От всеки двор се разнасяше глъч и врява. Деца влизаха по дворовете и излизаха отново на улицата, улисани в игрите си, сякаш бързаха да наваксат пропуснатото време. Кучешки лай се разнасяше иззад почти всяка ограда. На животните като че ли вече им беше тясно в оборите и бяха нетърпеливи час по-скоро да се разпилеят из тучните поляни.
Младият мъж отвърна на няколко поздрава, на други просто вдигна ръка и кимна с глава. Няколко деца се затичаха след каруцата. Едното от тях избърза по-напред от другите.
– Стрико Василе! Стрико Василе, Божанка де е! – задъхано викаше след него детето.
– Дòма! Дòма си е! – подвикна през рамо мъжът, без да се обръща.
– Да дойда у вас, а? – продължаваше да тича детето в готовност да се качи на каруцата.
– По-късно ще дойдеш, Невенке! Сега се прибирай!
Момиченцето се спря и с неприкрито разочарование остана да гледа след него. Мъжът отново плесна гърба на коня с кожения повод.
– Тц-тц-тц! – енергично го подкани.
Конят изпръхтя и недоволно раздруса глава, но задърпа с нова сила тежката каруца по стръмната уличка. Младият мъж прехвърли юздите в лявата си ръка и се обърна назад към натоварената догоре кола. Беше доволен от свършената работа, но вързопът, който беше затегнал най-отгоре, го накара да се усмихне. Обърна се напред и тихичко си засвирука.
Не след дълго конят забави ход и каруцата спря пред една голяма двукрила порта с дълъг каменен дувар от двете ѝ страни. Над дувара беше надвесила върховете си плътна бръшлянова плетеница и го покриваше докъм средата. Мъжът остави повода и пъргаво скочи от каруцата. С бързи стъпки се насочи към портата и дръпна желязното мандало. Зад нея го посрещна скимтенето на едро черно-бяло куче с дебела козина. Със скърцане и дрънчене мъжът избута едното крило на вратата, после и другото. Огледа двора, надникна към прясно варосаната къща в дъното, но не видя никого. Около него овчарското куче радостно скачаше и въртеше силно опашка. Мъжът се върна, хвана коня за юздата и го поведе навътре в двора. Животното се покори и с бавен ход завлачи каруцата след себе си. Мъжът се огледа повторно и отиде да затвори вратата. Виждаше се неговото нетърпение.
– Божанке! – извика силно той. – Божанкеее!
Не последва отговор и той отново извика:
– Божанке, не ме ли чуваш? Де си се скрила, малка пакостнице?
Вляво от него разкривената дървена врата на обора изскърца продължително и от нея се измъкна едно малко момиченце, облечено в дълга до глезените риза. Мъжът го забеляза веднага и се усмихна широко.
– Божанке! Ела да видиш какво съм ти донесъл! – каза той бодро, обърна се към каруцата и започна да развързва вързопа най-отгоре.
Момиченцето приближи и с любопитство взе да следи движенията на баща си. Кучето игриво се бутна в него, но той го избута с лека досада:
– Карамане, остави ме! Не сега!
Кучето неразбиращо погледна детето и седна на задните си крака встрани от него, но не спря да лае. Момиченцето махна с длан няколкото кичура от лицето си, вдигна вежди учудено и с очакване се обърна към баща си:
– Що е това, тате?
– Да видиш сега какво е родила през зимата гората! За тебе го донесох! Какъв красавец е само!
– Божанке, де си? – чу се женски глас откъм къщата. След малко излезе възрастна жена, леко прегърбена, и заслиза по дървеното стълбище. – Насекъде те търсих!
– Тук съм, майко! Тате се прибра.
– Виждам, че се е прибрал, а ти защо си боса?! Пак ли при агнетата си ходила? Нали ти рекох, че после майка им нема да ги иска!
– Майко, те толкоз са мънички и пухкави!
– И само по риза си излязла! – продължи възрастната жена, сякаш не чуваше отговорите на детето. – Още не е толкова топло! Как си се измъкнала, без да разбера?!
– Обадих ти се, майко! Много исках да ги видя!
– По цел ден това правиш! Те секи ден са си едни и същи.
– Не, майко, растат!
– Майко, остави детето! Сега това не е важно!
Старата жена веднага улови бодрото настроение на младия мъж. Отдавна не го беше виждала така, ала грижата за детето надделя и тя отвърна:
– Как да не е важно?! Ами ако настине?
– Нема да настине! Калена е щерката ми! – усмивката не слизаше от лицето на мъжа, докато развързваше вързопа.
– Поне изпи ли си млякото? – омекна старата жена.
Синът ѝ толкова рядко се усмихваше. Само при вида на това малко момиченце лицето му грейваше и напомняше на предишния ведър и лъчезарен момък, който някога беше.
– Изпих го – кротко отговори детето.
– Ей сега отивам да проверя. Само да не си изпила всичко и да си оставила млякото да изстине, мисли му!
– Не съм го оставила, майко! Истината ти казвам! – настояваше детето.
Малкият бор още не можеше да се съвземе след дълбокия сън, от който ненавреме го бяха събудили. През цялото време стискаше очите си и не смееше да ги отвори. Чу плътен мощен глас, който викаше някого. Друг, по-нежен, му отговори. Не разбираше какво говорят. Звучаха му непознато и странно. Вероятно бяха човеци. Малкият бор само беше чувал за тях. Всички негови събратя се страхуваха от човеците. Всеки път, когато идваха в гората, изчезваше по някой от братята му. Сигурно сега и с него се беше случило същото. Скова го силен страх. Толкова силен, че усети соковете си застинали. Така се беше надявал никога да не му се случва това. Беше доволен, че е малък и закътан между големите борове, които бяха с дебели стъбла и гъсти клони. Човеците винаги избираха красивите с гъста зеленина. Но той беше различен. Събратята в гората често му се присмиваха. Те бяха тъмнозелени, а той беше светъл, с тънки рехави клони, ала когато се чуваха човеци, се благодареше, че е грозен. Убеден бе, че никога няма да го погледнат и винаги ще го подминават, и това му даваше сигурност. А сега ето че го бяха изтръгнали от топлата земя. Изпита болка и студ. Няколко сълзи потекоха от тънкия му ствол. Това, че завивката, с която го увиха, беше топла, не успя да го успокои. Нито приятното полюшване, преди да спрат на това място. Усети същите силни ръце, които го взеха от планината, да го развиват от завивката и той се търкулна на земята. Все още стискаше очите си. Близо до себе си борът усети рязко изхрущяване. Това го стресна и той още по-силно стисна очи. Хръс! Острият звук сякаш го пронизваше. Хръс! Борчето потръпна. Какво ли го очакваше?! Изведнъж силните ръце го подхванаха и изправиха, тръснаха го рязко и в следващия момент корените му усетиха сочния вкус на пръстта.
– Божанке, донеси менчето с вода! – чу плътния глас на силните ръце.
Равномерно тупкане по земята прикова вниманието му. Звучеше игриво и му напомни за гората. След малко почувства как живителната вода започна да обгръща основата на стъблото му. Хрущящият звук се чу отново, някой започна да избутва пръстта все по-плътно до него. Усетил познат уют, малкият бор като че ли започна да се отпуска. Осмели се да отвори леко очи. Насреща му стоеше непознато същество. Никога не беше виждал такова. Сигурно така изглеждат човеците, помисли си той. На височина съществото бе колкото него и любопитно го разглеждаше. Живите му очи изучаваха всеки детайл по него. От време на време отместваше поглед някъде встрани, където бяха силните ръце и откъдето се чуваше плътният глас. Малкият бор реши и той да се обърне натам. Плахо завъртя очите си и отново се вцепени при вида на другото същество. Едра, висока фигура, по-висока от него самия. Разпозна ръцете. Същите, които го бяха извадили от дълбокия сън и го бяха изтръгнали от родната гора. Гласът, който идваше от голямото същество, му внушаваше страх. Тъмната коса и очи му придаваха страховит вид. Усещаше силата му. Пред него малкият бор се почувства слаб и още по-малък. Прииска му се да се свие и да остане незабележим. Но едрата фигура го съзерцаваше заедно с по-малкото същество и не откъсваше очи от него.
– Виж, Божанке, колко е красив! – прогърмя гласът на силните ръце.
Някаква топлина в този глас привлече малкия бор и той доверчиво с взря в голямото същество. Видя го да се навежда над него и да зарива пръстта около ствола му. Неусетно взе да се оттегля и усещането за опасност.
– Тате, виж! Колкото мене е високо! – Малкото същество вдигна ръка и посочи към върха му. – И той ли има шест лазарника?
– Не, Божанке. Наскоро се е родил – отговори другият човек, докато приведен се въртеше около дървото.
Борът насочи вниманието си към малкото същество. Хареса му да го гледа. Очите му имаха същия наситен и чист цвят като небето, а косата му напомняше на слънцето. То мило се усмихна и показа малките си зъбки. Няколко от златистите снопчета бяха надвиснали над нослето му, но то, без да им обръща внимание, не откъсваше очи от новия си другар.
– Айде, Божанке, да влизаме вътре! – изправи се голямото същество. – Иначе баба ти и мене ще нахока.
– Сам ли да го оставиме, тате?
– Ще дойдеме ние после пак. Първо да се облечеш по-добре. Дотогава орехът ще го пази, а вишната ще му разкаже приказка.
– Може ли и аз да я чуя?
– Може. Тя заради тебе после пак ще я разкаже.
Той нежно погали малката главичка и погледът му стана някак топъл и мек. Божанка послушно се обърна, мушна ръката си в неговата и двамата се прибраха навътре в къщата.
Останал сам, малкият бор отново изпита страх. Беше свикнал да е гъсто обграден от своите многобройни братя. Накъдето и да се обърнеше в гората, той виждаше все тях. Там се чувстваше уютно, а този двор беше почти празен. Имаше още няколко различни от него дървета, каквито никога преди не беше виждал, и нито едно от тях не му обърна внимание. Прииска му се красивото същество да се върне пак при него. Имаше нещо притегателно в него. Може би защото му приличаше на слънцето и небето. Натъжи се и сведе поглед. Видя, че стволът му е здраво вкопан в пръстта. Усети корените си удобно настанени и вече пиещи от живителните сокове на земята. Тогава той разбра – ще живее. Погледна нагоре към небето. Слънцето се опитваше да пробие плътните облаци и весело му казваше: Аз и тук мога да те галя. Малкият бор се усмихна свенливо и успокоено зачака. Зачака да види какво му предстоеше в този дом.
