Дни преди премиерата на дългоочаквания филм на Ридли Скот – „Наполеон“ – в книжарниците се появява най-пълната и аналитична биография на Бонапарт на български език.
В „Наполеон“ изтъкнатият историк Александър Стоянов („Руско-турските войни (1569–1878 г.)“, „Османо-хабсбургските войни (1500–1792 г.)“, „Османската експанзия“) си поставя нелеката задача да разкаже безпристрастно и максимално обективно забележителната история на човека, извоювал си заслужено място сред най-великите пълководци и държавници в световната история.
Два века след смъртта на Наполеон Бонапарт военните му успехи остават недостижими – той губи само 7 от 60 сражения, а Наполеоновият кодекс стои в основата на европейското гражданско право. Императорът се превръща във въплъщение на духа на Просвещението, който окончателно извежда Европа от феодализма и я поставя на пътя към модерността. Той е човекът, който побира в себе си стремежа на онова време за обновление, отхвърляне на вековните стереотипи и преустрояване на държавите и обществата по нов модел, който след време ще донесе обществената и политическа справедливост, за която пишат Томас Хобс, Джон Лок, Шарл Монтескьо и Жан-Жак Русо.
От детските му години в Корсика, през Революцията, Италианската кампания и Египет, бляскавите триумфи при Аустерлиц и Йена-Ауерщед, до катастрофите при Лайпциг и Ватерло – „Наполеон“ на Александър Стоянов изгражда един пъстър гоблен от събития и факти, оформящи облика на Европа на Просвещението. В текста не са пропуснати и ключовите фигури, оказали влияние върху живота и кариерата на Наполеон – отношенията му с приятели, семейство, врагове, любовници и предатели.
Базирайки своя труд на стотици мемоари, статии и биографии, Александър Стоянов не просто изброява хронологично всички факти за пълководеца, политика, държавника, но и се опитва да съпостави всяко негово действие с делата и идеите на останалите държави в епохата на протоглобализацията. Епоха, в която целите и мечтите на европейците се смесват в една сложна шарка, изтъкана от цветовете на амбицията, завистта, надеждата, храбростта, войнствеността и стремежа към въздигане и величие.
Комбинирайки методиката на научното изследване и популярния стил на писане, „Наполеон“ е четиво както за специалисти, така и за любители. И има за цел не просто да представи живота на една от великите фигури в световната история, но и да го разбере.
Aс. д-р Александър Стоянов e част от секцията „Помощни исторически науки и информатика“ към Института за исторически изследвания на Българската академия на науките. Роден е на 13.09.1987 г. и е защитил докторска степен по история в Лайденския университет в Нидерландия. Специалист е по военна и нова история. Автор е на 8 монографии и над 300 публикации в списания, журнали и електронни платформи.
Из „Наполеон“ от Александър Стоянов
4. Италия, 1796 г.
Наполеон и Жозефин сключват брак на 9 март 1796 г. Тридесет и шест часа по-късно, преди звънът от сватбените камбани да е заглъхнал напълно в ушите му, Бонапарт вече язди на югозапад към новото си назначение – командир на Армията на Италия. Бракът е поредният триумф на Наполеон след назначенията му като дивизионен генерал и командир на Вътрешни войски. За него това е черешката на тортата към онзи момент – получил е престижен пост, уредил е цялото си семейство по един или друг начин, а сега е направил своя законна съпруга любовта на живота си. Сигурен в онова, което стои зад гърба му, Бонапарт е готов да препусне към хоризонта и бъдещата слава.
Не така романтично виждат назначението му в Директорията. През късната есен на 1795 г. военният експерт сред директорите – Лазар Карно, подготвя стратегията за предстоящата година. Франция разполага, поне на хартия, с над 240 000 войници, предвидени за оперативни действия през 1796 г.[1] Карно предвижда едновременно настъпление в три посоки – две армии, командвани от Журдан1[2] и Моро[3], да действат по долината на р. Рейн срещу германските държави и Австрия и една – Армията на Италия, начело с Бонапарт, да напредне през Пиемонт. Връзката между двата големи фронта на настъпление трябва да се поддържа от Армията на Алпите, начело с Келерман.[4] В резерв са оставени около 10 000 души, разположени в Прованс. На практика числеността на войските стои по съвсем друг начин. Измъчвани от болести, недостиг на муниции и униформи, постоянно дезертьорство и нередовно изплащане на дължимите заплати, френските сили са значително по-малки, отколкото личи от официалните регистри. Армията на Италия, която Наполеон трябва да поеме, наброява 63 000 души на хартия, когато той застава начело, но в действителност боеспособният ѝ състав е едва 37 000 войници, като към началото на април окончателно спира притокът на нови попълнения.[5] В плановете на Карно Армията на Италия играе второстепенна роля. От нея не се очаква нищо повече от това да завладее останалите територии на Кралство Сардиния и да задържи австрийските войски в Ломбардия. В Директорията едва ли имат големи очаквания към протежето на Барас – Карно предпочита своя любимец Моро, а Журдан вече три години доказва на дело своите умения, храброст и решителност. От гледна точка на тогавашното обществено мнение, Журдан и Моро са герои, а Бонапарт е все още никой.
Все още енигма и за бъдещата си армия. Никой в Армията на Италия не знае кой е Наполеон, защото Наполеон не е командвал армия до този момент, няма постигната нито една победа на бойно поле, а по време на обсадата на Тулон е с твърде нисък ранг и позиция, за да привлече вниманието на други генерали. Сред войската бързо плъзват какви ли не слухове за бъдещия им командир – нещо обичайно в армията на Републиката, където верността към висшестоящия не се измерва по броя звезди на еполетите му, а на база на това какво смятат за него подчинените му офицери и войници. Както вече стана дума, Наполеон може да не усеща съвсем всички машинации на Барас, но е съвсем наясно, че бъдещето му зависи преди всичко от способността му да убеди френското общество, като цяло, и парижкото, в частност, че той е велик воин и човек, от когото може да се очакват бляскави победи. Кампанията в Италия от 1796 г. е за Наполеон колкото военна операция, толкова и пиар акция, с която той ще се стреми да изгради своя образ пред армията, обществото и политическия елит. Всяко действие, което той предприема през тази и следващите си кампании по пътя към политическите върхове, трябва да се преценява и през призмата на обществения образ и престиж.
За предстоящия походен сезон Наполеон трябва да работи с набързо изграден екип от военни, които да превърнат плановете му в действителност. Разбира се, до него са верните му лични адютанти Жюно и Мармон, които вече напълно са обвързали съдбата си с тази на Бонапарт и правят всичко по силите си, използвайки своите собствени харизма и храброст, за да подсилят образа на своя приятел и покровител. По пътя от Париж към Марсилия Наполеон трябва да стикова и своя военен щаб, начело на който да постави офицер, на когото може да разчита. Назначението се случва по бързата процедура и Бонапарт ще трябва да се напасва известно време със своя нов довереник Луи Александър Бертие. Бертие е човек доста различен от останалите генерали, с които Наполеон ще работи в Италия. Роден 16 години преди Бонапарт, Бертие завършва Кралското военноинженерно училище в Мезиер (по същото време, по което и Карно), след което служи в редица подразделения в хода на Войната за независимост на САЩ, а след това се издига като офицер в кралската армия, достигайки чин майор в навечерието на Революцията. Потомък на офицери (баща му е сред елита на Кралските инженерни части), Бертие се отличава с аристократизъм, спокоен и уравновесен темперамент, бърз ум и способност да трансформира дори най-хаотичните заповеди в подреден план. Между 1778 и 1793 г. Бертие многократно служи като щабен офицер в различни армии и не е изненадващо, че Наполеон избира именно него за свой началник-щаб. Изборът се оказва началото на една дълга дружба между братя по оръжие – Бертие ще остане началник-щаб на Бонапарт без прекъсване до 1814 г.
Далеч по-различна е картината в Италия, където под командването на Бонапарт попадат трима твърде особени господа. Най-известен сред тях, без съмнение, е Андре Масена. Висок, плещест, със суров поглед в моменти на гняв и широка, някак саркастична усмивка, когато е доволен, Масена вече си е спечелил славата на победител сред войниците и е станал техен любимец. Храбър в битка, разумен, без никакво образование, осиротял отрано, Масена е твърде близък като социален произход до повечето редови бойци. Фактът, че прекарва немалко време като контрабандист и пират в Средиземно море, само добавя към ореола му на мъжкар.
Подобен типаж е и Пиер Ожеро. Шарл Пиер Франсоа Ожеро се ражда в едно от бедните предградия на Париж през 1757 г. Израства по улиците, част е от всевъзможни банди. Баща му е зарзаватчия и младият Пиер израства в крайна бедност. Когато е на 17, се записва в един от градските полкове, но скоро след това е изгонен за лошо поведение, което е забележително, имайки предвид цялостното качество на тогавашните войски. Следва ново назначение, този път в драгунски[6] полк, където се прославя като майстор на шпагата. Блестящата кариера приключва, след като убива офицер при един дуел. Следват 13 години изгнание в чужбина, по време на които Ожеро е наемник в различни войски. Според собствените му твърдения се бие под командването на Суворов при обсадата на Измаил, а след това служи и в пруската армия. През 1781 г. се завръща във Франция след една обща амнистия, обявена от Луи XVI. Отново постъпва в кавалерийски полк – този път карабинерски[7], след което е пратен на военна мисия в Неаполитания. Там успява да се залюби с французойката Габриел Грах, с която бягат в Португалия, където остават до избухването на Революцията. Типично в негов стил, Ожеро се завръща във Франция, за да се присъедини към поредната авантюра. През следващите три години военната му кариера остава мистерия – издига се до бригаден генерал по време на бунта във Вандея, но как и кога придобива предишните назначения и истински ли са те остава недоказано. Самият Ожеро постоянно се оправдава със загубени или откраднати документи. Това, което е несъмнено, са уменията му на командир. Във военните действия срещу Испания в Пиренеите Ожеро неколкократно се доказва като дързък и хитър дивизионен командир. След като Испания излиза от войната през 1795 г., Ожеро е прехвърлен в Италия. Годините скитане в чужбина и животът на ръба с нищо не променят хъшлака, израснал в парижкото гето. Прочут с мръсните си псувни, огнения си нрав и способността лично да се разправя с онези, които го дразнят, Ожеро е любимец на войниците си – мъжкар, храбрец и човек, който може да те измъкне между капките към крайната победа.
Последният от дивизионните командири на Наполеон е доста различен от останалите. Роден през 1742 г., Жан Матио Филибер Серюрие е потомък на дребен благороднически род. Военната му кариера започва през 1755 г., когато се записва в опълчението на родния си град Лаон. Включва се в Седемгодишната война, където е раняван многократно, включително и от куршум в лицето. Въпреки това не се отказва от активна кариера и продължава да служи до края на войната. Макар че получава орден Св. Луи за своите заслуги и вярна служба, Серюрие така и не успява да се издигне по-нагоре от майор по време на Стария режим. С избухването на Войната на Първата коалиция военната му кариера тръгва нагоре и през 1793 г. вече е бригаден генерал. Серюрие се сражава в Италия още от началото на кампанията и е най-опитен по отношение на италианския фронт. За разлика от Ожеро и Масена, Серюрие е уравновесен, възпитан и улегнал, бидейки по-възрастен с цяло десетилетие и половина от двамата си колеги и с две десетилетия и половина от своя бъдещ командир. Всичките му командири го обсипват с похвали в докладите си, а войниците му го наричат Италианската дева заради строгите забрани и сериозната дисциплина, която се стреми да им наложи.
За генералите и висшите офицери Наполеон е политически парашутист, спуснат от Директорията. Малцината, които изобщо се сещат кой е, нямат някакво особено мнение за него, освен като за способен артилерист и интригант. За по-голямата част от командването Бонапарт е някой, познат на парижаните, но не и на същинската войска. В своите писма до Жозефин и Карно Наполеон бърза да се похвали за радушния прием, който получава, но такъв едва ли е имало.[8] Когато го виждат на живо, ситуацията става още по-тежка. Един от офицерите на Масена, поразен от дребната фигура, която се появява сред войниците, пише в спомените си: Неговият външен вид, облекло и поведение изобщо не ни се понравиха... Дребен, слаб, блед, с изпито лице, дългата му коса, спусната на раменете в една прическа, която тогава наричахме „кучешки уши“[9]... яхнал бял жребец и следван само от един ординарец, за когото едвам бяха намерили едно магаре без самар.197[10] Този откровено донкихотовски облик се разминава сериозно със славния герой, посрещнат радушно от войниците, който Наполеон се опитва да предаде на своите приятели, врагове и покровители в Париж.
Освен че трябва да впечатли генерали с доста опит, Наполеон трябва да се помъчи да спечели уважението на своите войници, които отстъпват на Ожеро само по ранг, но не и по темперамент. Онова, което Наполеон заварва, пристигайки в Ница в края на март 1796 г., надминава всичките му очаквания. Армията се намира в, меко казано, плачевно положение. Липсват униформи и дори обувки. Войниците са принудени да импровизират – с подръчни материали да сглобят както облеклото, така и храната си. Доставките на припаси са нередовни. Месо с доста съмнително качество се сервира веднъж на четири дни, зеленчукова супа – веднъж на три, а през останалото време ядат клисав хляб и ориз с трици. Заплатите пристигат нередовно, а през 1795 г. армията е бездействала, така че моралът е нисък, околностите на местоназначенията са напълно опоскани от ресурси, а местното население е настроено срещу разюзданото поведение на войниците.
Именно пред такава жизнерадостна тълпа застава Наполеон в края на март, надявайки се чрез една пламенна реч (за която мнозина смятат, че е скалъпена по време на изгнанието му на Св. Елена) да повдигне духа им. Войници! Вие сте гладни и голи! Правителството ви дължи много, но не може да ви плати нищо. Търпението и храбростта, които сте проявили сред този камънак, са достойни за възхищение. Но дотук те не са ви донесли никаква слава – дори отблясък не пада върху вас. Аз ще ви поведа към най-плодородните равнини на земята! Богати провинции, градове, изобилни на блага, всичко това ще бъде на ваше разположение. Там вие ще откриете чест, слава и богатства. Ще ви стигнат ли куражът и издръжливостта?[11] С тези думи Наполеон се обръща към войниците, събрани в Ница – главен щаб на Армията на Италия на 27 март 1796 г. Каквато и да е била самата реч, тя е последвана от подмятания и подигравки на войниците, които, след като Наполеон се оттегля, започват да се шегуват с косата му, оприличавайки я на уши на шпаньол и подигравайки го за тежкия му корсикански диалект.[12]
Срещата с генералите Ожеро, Масена, Серюрие и Лахарп[13], който командва едно от допълнителните подразделения, не минава обнадеждаващо. Наполеон напомня на прилежен ученик, който е дошъл да впечатли по-големите със своите методични познания. Изчел е всичко възможно за Северна Италия, терена, географията, климата и икономиката, както и всички възможни очерци от френски генерали, воювали там. Съставил е подробен план, чиито стъпки следват общото поръчение на Карно да превземе Торино. Домашното е прилежно написано, теорията е изчетена от кора до кора. Но къде е практиката? Именно това искат да видят изпечените генерали, всички прехвърлили отдавна тридесетте, над които е поставен един двадесет и шест годишен сополанко.
Първият ход на Наполеон обаче не е насочен към висшите офицери, а към войниците. Бонапарт използва връзките си със Саличети, който продължава да е политически комисар на италианския фронт, за да си издейства пряк път към армейските доставки. Същевременно, използвайки подкупи, обещания и заплахи за саморазправа, Наполеон успява да убеди местните търговци да подсигурят за армията му необходимите хранителни провизии и дрехи. Същевременно, служейки си с връзките на Саличети в Генуа, а вероятно и използвайки брат си, той урежда отпускането на заем от генуезките банкери, с който успява да изплати заплатите на войниците. Всичко това се върши бързо, безпрекословно и категорично. Резултатът е налице. В средата на април Наполеон разполага с боеспособна, макар и не достатъчно многочислена армия от добре нахранени войници, които все по-често гледат командира си не с насмешка и неверие, а с очакване за едно възможно, макар и несигурно, светло бъдеще.
Приготвил войската за поход, Наполеон започва да раздава заповеди на генералите си и да очертава предстоящия план за действие. Задачата е доста трудна на пръв поглед. Срещу 37 000 французи войските на Сардиния и Австрия разполагат с около 52 000, от които 22 000 сардинци и 30 000 австрийци.[14] Следвайки заръките на Карно, Наполеон трябва да потърси начин за достигане до Торино, след което да напредне към Милано и да задържи там войските на кайзера.202[15] Планът на Наполеон съвсем не е така пасивен, но той се бои да наруши декретите на Директорията, тъй като е съвсем наясно колко крехка е позицията му начело, без да е извоювал бляскави, големи победи, с които да подсигури статуса си на успешен генерал и да си осигури имунитет преди следващото изпитание. Въпреки това Бонапарт се надява да успее да разбие силите на сардинците и австрийците поотделно и да постигне такава стратегическа инициатива, че да постави Директорията пред свършен факт.
[1] McLynn, F., Napoleon, с. 107.
[2] Жан-Батист Журдан (1762 – 1833) – роден в град Лимож, син на местен хирург, Журдан получава начално образование и през 1778 г. се записва в армията. Служи по време на Американската война за независимост и натрупва боен опит във френския корпус, сражаващ се редом с американците. По време на революцията се присъединява към якобинските клубове и служи като командир на шасорски полк, както и на доброволчески части. Славата му изгрява истински през 1793 г., когато начело на армията, действаща по долината на р. Мозел, нанася няколко важни поражения на коалиционните сили.
[3] Жан Виктор Мари Моро (1763 – 1813) – роден в Морле, Бретан, Моро е син на адвокат, който се опитва да насочи сина си към юридическа кариера, записвайки го в университета в Рен. Моро пропилява студентските си години в гуляи и не се отказва от мечтата си да стане войник. С избухването на Революцията Моро се записва в доброволческите полкове, създадени към Националната гвардия, и израства в чиновете през първите военни години – 1792 – 1793-та. Забелязан е от Карно, който го издига до ранг дивизионен генерал, след като Моро проявява добър усет към полесражението в битката при Туркоан (17 – 18 май 1794 г.)
[4] Франц Стефан Кристоф Едлер фон Кереман (1735 – 1820 г.), известен във Франция като Франсоа Етиен Кристоф Келерман, е френски аристократ от саксонски произход, ро XVII век. Постъпва на служба във френската армия като доброволец през 1750 г. и служи с отличие в Седемгодишната война. През 1785 г. достига чин генерал-майор – единствен от бъдещите Наполеонови генерали с подобен ранг по време на Стария режим. Келерман е сред аристократите, които застават твърдо зад Революцията. През 1792 г. той командва френските войски при Валми, които обдом от Елзас, където семейството му се заселва още през ръщат хода на Войната на Първата коалиция. Келерман се пенсионира в края на войната, но остава близък до Наполеон и заема редица почетни позиции в администрацията, като успоредно с това е натоварен да обучава новите поколения офицери. През 1804 г. става маршал на Франция, а през 1808 г. е обявен за херцог на Валми. Синът му Франсоа Етиен Келерман е един от най-известните кавалерийски командири на Наполеон, а внукът му Франсоа Кристоф Едмонд е изтъкнат политик, дипломат и историк по време на Юлската монархия. Старият Келерман умира през 1820 г., като преди това служи в дворцовия съвет на Луи XVIII като част от либералите.
[5] Chandler, D., The Campaigns of Napoleon, с. 137.
[6] Драгуни – лека кавалерия, която първоначално се състои от пехотинци, които яздят коне до достигане на бойното поле, след което се спешават. През XVIII век еволюират в лека кавалерия, използваща преди всичко леки огнестрелни оръжия и саби.
[7] Карабинери – лека кавалерия, въоръжена със скъсени мускети – карабини, използвана за разузнаване и флангови атаки срещу противниците.
[8] Dwyer, Ph., Napoleon, с. 193.
[9] И по-конкретно уши на шпаньол.
[10] Zamoyski, A., Napoleon, с. 123.
[11] Chandler, D., The Campaigns of Napoleon, с. 136.
[12] Zamoyski, A., Napoleon, с. 123.
[13] Амадей Еманюел Франсоа де ла Харп (1754 – 1796) – френски генерал и герой от Революционните войни. Швейцарец по произход, роден в град Рол, кантонът Во (тогава кантон Берн), в семейството на благородници. Служи като наемник в нидерландската армия през 1780-те, след което командва градската милиция в Рол. След избухването на Революцията се обявява в нейна подкрепа и е прогонен от родния си град със задочна смъртна присъда. През 1792 г. постъпва във френската армия с чин подполковник. Отказва се от благородническия си статус и променя фамилията си на Лахарп. Прославя се при обсадата на Тулон и след това по време на първата битка при Дего през 1794 г. Остава на италианския фронт до смъртта си през 1796 г. Наполеон го описва в спомените си като гренадир по дух и тяло – т.е. снажен, храбър и всеотдаен.
[14] McLynn, F., Napoleon, с. 110.
[15] Кайзер е термин, който се асоциира с императора на Германия. След 1871 г. това е владетелят на Прусия, но през XVIII и началото на XIX век, когато се говорело за кайзера, всички знаели, че става дума за австрийския император, тогава и владетел на Свещената римска империя.