Нещо за четене: „Порцеланова луна“ от Джени Чанг (откъс)

906 преглеждания

Книгата е базирана на истински събития и факти

Непозната глава от историята на Първата световна война отваря новият исторически роман „Порцеланова луна“ от Джени Чанг, който вече блести в книжарниците, за да потопи читателите в разказа за живота на 140 000-те китайци, докарани в Европа, за да вършат тежката работа зад фронта. 

Базиран на истински събития и факти, романът разказва сърцераздирателна и смела история за Франция, Голямата война и още по-голямата – и забранена – любов. А сред страниците му под среброликата „Порцеланова луна“ на жестоката съдба животите на две млади жени – една китайка и една французойка – ще се преплетат в опасен шансон сред хаоса на войната. 

Франция, 1918 г. В самия край на Първата световна война младата китайка Полин е в безизходица. Тя е опиянена от свободата на френската столица, но семейният дълг ѝ повелява да се върне в Шанхай и да се омъжи за човек, когото не е виждала. За да се спаси, тя има нужда от помощта на своя братовчед Тео, който също е избягал от оковите на семейството и работи като преводач за армията. Има огромна нужда от знанията му – цели 140 000 китайци са доведени в Европа, за да вършат тежката работа зад фронта, а французите не разбират нито езика, нито порядките им.

В градчето Ноайел сюр Мер друга жена, Камий, има отчаяна нужда от помощ, за да се спаси от насилническия брак, в който е била вкарана против волята ѝ. Точно тя ще приюти Полин и двете ще се сближат, а скоро китайката ще научи и страшната тайна на Камий – защото понякога любовта се появява тъкмо там, където никой не е очаквал.

Войната е към края си, но на двете жени им предстои да се изправят срещу всички ограничения, които обществото им е налагало през целия им живот.

Но ще могат ли да направят избора между подчинението и… щастието?

С великолепен и поетичен стил романът на Джени Чанг умело разкопава част от забравената част от историята на Франция по време на Голямата война и отдава почит както на китайските работници, дошли да подпомогнат военните действия, така и на членовете на китайската общност в Париж, които доброволно работят като преводачи и служат като мост между двете култури. 

Читателите ще се влюбят в плътното ветрило от светове и персонажи, което се разгръща сред страниците на това рядко срещано бижу в морето на историческите романи. А посланието му остава дълго в сърцето и душата – онази „Порцеланова луна“, която вечер осветява пътя на всеки един от нас, е една и съща, независимо от различията ни.

Из „Порцеланова луна“  от Джени Чанг

ГЛАВА 1

Събота, втори ноември 1918 година

ПОЛИН

НО АЗ НЕ ИСКАМ да се омъжвам, помисли си тя.

Писмото падна от ръката ѝ и се плъзна към пода на кабинета, а стегнатата точност на чичовите ѝ китайски йероглифи, изписани с четчица, беше в пълен контраст с хаоса, изпълнил вътрешностите ѝ. Полин не се наведе да вземе листа хартия, а само се втренчи в него, като че ли бе някакво зло същество, змия или отровен паяк, лежащо на дървения паркет.

Сега първата съпруга на чичо ѝ контролираше съдбата ѝ.

Първата съпруга, която никога не я бе искала в домакинството им. Първата съпруга, чието изражение видимо се вкисваше само щом погледнеше към Полин.

Чичо ѝ понякога мърмореше, че щял да пише на Първата съпруга в Шанхай, за да уреди брак на Полин, но разсеяността му пречеше да изпълни замисъла си. Поне досега. Защото сега се бе върнал в Китай за погребението на дядо Дън. Защото сега беше там и си бе спомнил, че трябва да помоли Първата съпруга да наеме сватовница за Полин, незаконната дъщеря на мъртвия му брат.

Погледът на Полин попадна върху високата ваза в ъгъла, чиято глазирана повърхност бе изрисувана с картина от народна приказка, която тя познаваше добре: Дамата Ч’ан О избягва от жестокия си съпруг, а одеждата ѝ се вее на вятъра, докато тя се изкачва в нощното небе към пълната луна. Дясната ѝ ръка е вдигната и сочи целта ѝ. Порцеланова жена се протяга към порцеланова луна.

Полин усети как въздухът в дробовете ѝ се сгъстява и я задушава. Отвори прозореца на кабинета, като пренебрегна мразовития ноемврийски вятър, който удряше гърлото ѝ и събаряше хартии от бюрото. Тя се наведе толкова напред, колкото ѝ позволяваха пръчките от ковано желязо, и остави познатите звуци от живота на улица „Рю дьо Лизбон“ да се просмучат в съзнанието ѝ. Нетърпеливи камиони за доставки надуваха клаксони, две жени се смееха, докато се разхождаха заедно, а децата им изоставаха зад тях и чуруликаха като врабчета. Уличните лампи, дали прякора на Париж – Града на светлината, блестяха ярко, докато слънцето потъваше зад хоризонта. Когато Полин най-накрая си пое дълбок дъх, усети аромата на печиво – бистрото на ъгъла приготвяше вечерното си меню.

Тя се върна на стола, прокара пръст по полираната повърхност на палисандровото бюро и пренареди четчиците за писане на чичо си върху лакираната поставка. Изчака сърцебиенето да отмине. После събра листовете, които вятърът бе съборил на пода, и ги затисна с мраморно преспапие.

Трябваше да има начин да избегне съдбата, описана в писмото.

Зестрата ѝ беше мизерна, перспективите ѝ също. Знаеше какъв мъж да очаква. Можеше да свърши като втора жена на някой магазинер, работеща до смърт и оставена на милостта на злобната първа жена. А можеше Първата съпруга да ѝ намери възрастен вдовец, който си търси безплатна детегледачка.

Но най-лошото от всичко, каквото и бъдеще да ѝ бе приготвила Първата съпруга, беше, че то щеше да изпрати Полин обратно в Китай, далеч от всичко, което обичаше. Тя не искаше да напуска Париж. Нито този апартамент с високи френски прозорци и високи тавани, нито пък съседите от „Рю дьо Лизбон“ . Нито „Ла Пагод“, магазина, който чичо ѝ притежаваше, и красивите му антики.

Тя забърза надолу към приземния етаж и напред по коридора, водещ към задната част на „Ла Пагод“. Сега магазинът бе затворен през повечето дни; малко хора купуваха антики по време на война. Когато влезе вътре, тя се огледа, като че ли за да се увери, че всичко е такова, каквото го бе оставила сутринта.

Нямаше и един предмет в този магазин, който Полин да не бе чистила и полирала, нито витрина, която да не бе подреждала, аранжирайки антиките по примамлив начин. Спря се до масата от брястово дърво, на която беше сложила статуетки от слонова кост между ярки порцеланови вази. На друга маса плътно изрисувани съдове от емайл клоазон контрастираха със строгите купи от селадон. След всички тези години, прекарани в „Ла Пагод“, можеше да отличи древен нефритен диск от династията Хан от имитация, издялана само преди триста години. Знаеше колко е струвала всяка антика на чичо ѝ и каква цена да ѝ сложи.

Само Тео да беше тук. Тео, братовчед ѝ, който ѝ беше като брат. Китайското му име, Дън Таолин, караше езиците на чужденците да се завързват на възел, така че скоро парижките им съседи започнаха вместо това да го наричат Тео. Също както тя стана Полин Дън вместо Дън Баолин. Също както чичо ѝ си измисли френско име, когато поръчваше визитките на „Ла Пагод“: Луи Дън, собственик.

На двайсет и три Полин беше икономка и готвачка, счетоводителка и продавачка. Малкото им домакинство беше уютно: Полин и Тео, чичо ѝ и метресата му. Ако Луи беше готов да разруши хармоничния им живот, това значеше, че са намесени и други фактори, подводни течения на семейната политика, в които тя не бе посветена.

Тя извади квадратно парче велур от долното чекмедже на изложено шкафче и въздъхна, когато улови отражението си в стъклената му вратичка. Ако не беше толкова ниска и не изглеждаше така млада, чичо ѝ може би щеше да се държи с нея като с възрастен човек. Но трябваше да признае, че тя също имаше известна вина, задето бе небрежна към външния си вид. Носеше косата си на плитки, откакто беше малка, а блузите с високи кръгли яки я караха да прилича на ученичка. Но не можеше да направи нищо по отношение на чертите си: малкия си нос и пълната горна устна, която придаваше по детински нацупен вид на устата ѝ въпреки решителните линии на челюстта ѝ и тъмните извивки на веждите ѝ. Тя взе нефритено конче от рафта и започна да го полира. През това време възможностите и последствията цъкаха в ума ѝ като топчета на сметало.

Чичо Луи разчиташе на уменията на Полин, удобство, което му спестяваше допълнителни разходи, ако трябваше да наеме външен човек. Щом смяташе да я изпрати обратно в Шанхай и да я омъжи, тогава кой щеше да върши работата ѝ тук?

Топчетата застанаха на местата си. Булката на Тео.

Не можеше да има друго обяснение. Луи – или по-скоро семейството – бе определил датата на сватбата на Тео. И този път Тео нямаше да се измъкне.

ПЪРВАТА СЪПРУГА БЕШЕ УГОВОРИЛА БРАКА НА ТЕО преди много години, когато все още бяха в Шанхай. Тогава нямаше нужда да бързат да определят датата на сватбата, защото Тео и бъдещата му булка още нямаха петнайсет години. Семейството на момичето им изпращаше снимка всяка година и Луи я поставяше в сребърна рамка, като заменяше предишната. Всеки път, когато неговият баща му я подаваше, Тео послушно изучаваше изображението в цвят сепия, което го гледаше от снимката – бъдещата му булка и строгите ѝ черти, сериозните очи, подаващи се изпод дългия бретон. Позата ѝ беше различна, понякога седеше, понякога стоеше права. Една година бе седнала с кръстосани глезени, краката ѝ в изящно бродирани чехли се виждаха добре, едва ли не прострени напред, за да покаже, че краката ѝ не са били бинтовани.

– Казах на майка ти да избере девойка от прогресивно семейство – обясни Луи, докато вземаше рамката от Тео. – Изтъкнах, че момичето трябва да може да носи обувки и ботуши в европейски стил и да ходи по европейските улици. Все пак ще живее в Париж.

След като Тео завършеше лицея, Луи щеше да го заведе обратно в Шанхай за сватбата.

Но когато Тео навърши осемнайсет и датата на сватбата му наближи, той се записа в Сорбоната. Отказа да се ожени, докато не завърши университета. Луи телеграфира на дядо Дън за отсрочка и дядото се съгласи.

През последния семестър в университета Тео отново отказа да се жени, този път заради войната, която продължаваше вече трета година. Съюзниците трябваше да освободят повече мъже, които да се бият, и за да го направят, внасяха хиляди китайски работници в Англия и Франция. Тео беше чул, че нямат достатъчно преводачи.

– Китай е неутрална страна – каза баща му, – няма нужда да се излагаш на опасност.

– Ще бъда преводач, татко, това не е опасно.

– Първият ти дълг е към семейството ти – продължи Луи, – трябва да ми помагаш да въртя магазина. Да живееш на безопасно място. В Париж е безопасно, германците не са ни бомбардирали повече от година.

– Съмнявам се да са се отказали – гласът на Тео издаваше разочарованието му, – а през това време половината ми съученици постъпиха в армията. Трябва да направя нещо.

Веднага щом завърши, той се записа в Китайския работнически корпус на Британската армия.

– Френският договор е петгодишен, татко – обясни Тео, – а британският е едва тригодишен. Избрах по-краткия вариант.

В деня, когато Тео тръгна към гарата, Луи не отиде с него. Не бяха си говорили от дни, откакто Луи изпрати телеграма в Шанхай с извинение за новото отлагане на сватбата.

На Полин ѝ беше позволено да изпрати Тео, но само до края на „Рю дьо Лизбон“ . Беше доста ядосана на братовчед си и раздялата им протече неестествено и по-скоро официално.

– Няма нужда да ми се караш още в писмата – каза той, а усмивката набръчка кожата около очите му. – Знам, че си ми ядосана, но не се страхувай. Само видът на писмата ти ще ме накара да тъгувам за Париж.

– Ядосана съм и на двама ви с Анри – отвърна тя. – Обвинявам го, задето те окуражи да се присъединиш към корпуса.

– Недей да виниш Анри – каза Тео и се ухили. – Моля те да ми позволиш да вземам лоши решения напълно самостоятелно.

Усмивката му я предизвикваше да продължи да се гневи, така че, разбира се, тя не можа и се разсмя. Те рядко показваха привързаност с прегръдки и целувки както французите, но сега тя сложи ръка върху страната му, а той обви ръце около нея в кратка прегръдка. После взе куфара си и пресече улицата, а всяка забързана стъпка бе доказателство за нетърпението му да стигне до „Гар дю Нор“ и да се качи на влака за Ноайел сюр Мер. Той се обърна за кратко, за да погледне през рамо, и каза нещо, което тя не можа да чуе заради тракането на преминаваща каруца, после показа непринудената си уверена усмивка и продължи да върви. Тео, висок и изправен под ранната слънчева светлина, в костюм от син шевиот, толкова красив с накривения ръб на сламената си шапка.

НЯМАШЕ ГО ОТ осемнайсет месеца. Но сега дядо Дън беше мъртъв и по-големият брат на чичо Луи ставаше патриарх на семейството. За разлика от дядото, той нямаше да угажда на прищевките на Тео.

Полин въздъхна и потърка за последно нефритеното конче с велура, взе нефритено зайче и започна да полира закръглените му хълбоци. Не се и съмняваше, че веднага щом изтече договорът на Тео, баща му щеше да го качи обратно на парахода за Шанхай. След това Тео щеше да доведе съпругата си в Париж, за да помага в магазина.

Колкото до Полин, ако всичко протечеше по плана, описан в писмото на чичо ѝ, до пролетта тя вече щеше да се намира в Шанхай, окована за пълен непознат. Бъдещият ѝ съпруг не беше единственият ѝ проблем. Ако новите ѝ роднини се окажеха трудни хора, всеки ден щеше да се превърне в мъчение, особено ако не успееше да роди синове. Беше станала свидетелка на такива събития още докато беше в Шанхай.

– Никога не бих могла отново да живея в Шанхай – каза веднъж Полин на Дениз. – На жените от нашето семейство не им е позволено да говорят с мъже, които не са им роднини, и им се разрешава да излизат извън стените на дома само за да се молят в храма или да посещават роднини.

– Сигурна съм, че не всички семейства са като вашето – отвърна френската метреса на чичо ѝ с вдигната вежда.

Дениз беше права. Семейство Дън беше изключително старомодно, което значеше, че когато става дума за бракове, предпочитаха подобни на тях сватове. Полин бе сигурна, че Първата съпруга щеше да надмине себе си, като ѝ намери изключително старомоден съпруг.

Не можеше да се върне обратно в Китай. Просто не можеше. Не и когато бе свободна да се разхожда навсякъде из Париж, да обикаля пазарите и музеите. Свободна да пие кафе и да си бъбри с Тео и съучениците му. В сравнение с Париж ограниченият живот във вътрешния двор беше като да я погребат жива.

Как можеше чичо ѝ да не го разбира? Как можеше да не го е грижа?

Не беше необходимо да го е грижа, напомни си тя. Неин дълг бе да се подчинява, защото му дължеше живота си. След като родителите ѝ починаха, Луи прибра Полин в домакинството си, когато можеше да я захвърли в сиропиталище. Не можеше да се противи на желанието на чичо си. Но може би щеше да намери начин да го накара да промени решението си, да ѝ позволи да остане в Париж и да продължи да работи в магазина.

Тя заключи животните обратно във витрината, после се затътри нагоре по задното стълбище, подмина апартамента им и изкачи следващите стъпала, водещи към апартамента на Дениз.

Луи щеше да се прибере скоро, корабът му акостираше в Марсилия след едномесечно пътуване от Шанхай. После имаше още един ден на влака за Париж. В писмото си пишеше, че Първата съпруга и сватовницата се надяват да получат новини за подходящ жених скоро след като се върне в Париж, и че ще изпратят телеграма, потвърждаваща, че преговорите са приключили и че е подписан брачен договор за Полин.

Тя спря и се отпусна тежко на стълбите.

Семейство Дън се гордееше с това, че винаги изпълнява задълженията си. Репутацията им на търговци зависеше от това. Анулирането на какъвто и да е договор бе невъобразимо. След като брачният договор бъде подписан, нямаше връщане назад. Чичо ѝ щеше да се посрами пред семейството, да не говорим за бъдещите ѝ роднини, ако тя откажеше да се подчини. Клюките щяха да стигнат до приятелите на семейството и бизнес партньорите му. Не можеше да му го причини. Чичо ѝ можеше да спре сватосването, но само преди финализирането на уговорката. Само да можеше да го убеди да промени решението си. Но Луи нямаше да чуе молбите ѝ, знаеше го. Тя беше просто едно момиче и при това незаконородено.

Обаче Тео беше друга работа.

Луи му угаждаше така, както го бе правил дядо Дън, държеше се с него почти като с равен – той беше синът, който щеше да наследи „Ла Пагод“. Само Тео да беше тук. Само да знаеше къде да му изпрати писмо. Обикновено ѝ пишеше всеки месец. В последното си писмо споменаваше, че неговата част ще се мести на нова локация, и ѝ казваше да не му отговаря, докато не ѝ пише отново, което щяло да се случи веднага щом стигнат новия лагер. Но оттогава бе минал повече от месец. Тео би поговорил с баща си от нейно име, знаеше го.

Само трябваше да отиде на Западния фронт и да го намери.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук