По книжарниците излезе „В тъмното всички сме еднакви“ от бестселъровата авторка Джулия Хибърлин, която получи световно признание и от читателите, и от литературната критика за първия си роман, трилъра „Black Eyed Susans“, който още с излизането си привлече интереса на филмовите продуценти.
В малък град в Тексас привидно всичко е спокойно. До момента, в който не се появява изгубено край пътя нямо момиче, което събужда интереса на градчето към отдавна погребана мистерия.
Изминали са десет години от безследното изчезване на любимката на града Труманел Брансън и баща ѝ. Единственият възможен свидетел – по-малкият брат на Труманел Уайът – е прекарал следващите години в психиатрия, а приятелката му се възстановява от жестоката катастрофа, заради която е изгубила единия си крак. Катастрофа, която се е случила в същата съдбовна нощ.
Сега Одет е поела по стъпките на баща си като началник в полицията и е решена да разбере какво се е случило с Труманел, дори това да коства брака ѝ. Всички в града са убедени, че Уайът е убил сестра си и се е измъкнал безнаказано, особено след публикуването на скорошен документален филм, който го обвинява.
Когато Уайът намира край пътя няма тийнейджърка в беда и я прибира вкъщи, за да ѝ помогне, Одет трябва да се намеси не само като следовател, но и като приятел, преди целият град да скочи отново срещу Уайът.
Одет вярва, че може да помогне на родния си град да разреши двете загадки – изстиналият случай отпреди десет години, който е оставил дълбока травма в местното общество, и скорошното мистериозно пристигане на раненото, изгубено момиче. Но готова ли е да се изправи срещу истината? Склонни ли са сенките на миналото да ѝ позволят да извади стари тайни на повърхността?
И не позволява ли на старите ѝ чувства към приятеля ѝ от детство Уайът да замъглят преценката ѝ?
„В тъмното всички сме еднакви“ е елегантно написан трилър от бестселъровата авторка Джулия Хибърлин, който преплита зловещи тайни от миналото с тегобите на настоящето, за да разкаже историята на три жени и борбата им за истина в малък тексаски град.
Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:
Откъс от книгата:
Из „В тъмното всички сме еднакви“
Джулия Хибърлин
2.
Едното от очите ѝ блести като изумруд. Другото е три четвърти затворено, хлътнало, няма какво да го държи отворено. Знам какво означава това.
Баща ми си беше изгубил окото на младини. В зависимост от настроението си носеше черна превръзка или неумело изработено изкуствено око. Имаше вид, сякаш го е откъснал от играчка – кротко мече с кафяви очи. Нищо не бе в безопасност от тате, а най-вече ако кротко си гледа неговата работа. Дочу ме веднъж да се шегувам по този повод, което си беше грешка от моя страна.
Обичаше да напомня на мен и Труманел, че повечето пирати не носят черна превръзка на окото, защото окото им го няма, а за да се настроят за боеве по корабите и убиване на хора в непрогледната нощ. Това му бе начинът да ни осведоми, че го бива в тъмното.
Липсващото око на момичето напълно ме убеди, че тя е поредното изпитание, пратено от Бог, някакъв вид поличба.
Фокусирам се от другата страна на носа ѝ, върху окото, което е блестящо и пълно с ужас.
– И татко беше без едно око – подхвърлям разговорчиво. – На тукашните хора масово им липсва по нещо. Я ръка, я пръст, я крак. Било от селскостопанска машина, от войната или от фойерверки – отнемат ти някоя част от тялото, ама караш напред. Тате казваше как това, че е едноок, го е направило по-силен.
В действителност тате казваше, че изкуственото му око като на мече играчка може да ме ослепи, ако гледам право в него.
Докато приказвам, чувам Труманел в главата си. Не пипай. Не пипай. Ще го прихванеш и ти. И двамата знаем наизуст правилата за лош късмет, а от това момиче струи лош късмет като грипна зараза. Пипнала го е от някой друг. Така действа лошият късмет, същински вирус е, прескача от човек на човек с надежда да докара смъртоносна рана, но и с по-малко се задоволява.
Все още мога да си тръгна.
Здравото ѝ око е като проблясващ зелен скъпоценен камък, има сила в него. Казва, че тя вече е направила своя избор. Готова е по-скоро да рискува с едър мъжага като мен в пикапа му, отколкото да остане сама тук, в царството на гърмящите змии и мишеловите.
– Името ми е Уайът – казвам ѝ. – И докато не ме поправиш, ще те наричам Ейнджъл, защото ми приличаш на ангел. Главата ти сияе. Ръцете ти са разперени, сякаш оставяш снежен ангел в прахта. Това ли правеше? – Шегувам се с нея, опитвам се да я отпусна, та да мога да я кача в пикапа, без да прави сцени. Не получавам нищо в ответ, нито дори загатната усмивка. Дявол го взел, та тя може и да не е виждала кьорава снежинка. Някои деца от Западен Тексас не са усетили капка дъжд по лицето си, докато не навършат пет.
Тя грабва бутилката с вода, която ѝ предлагам, и я излива прекалено бързо в гърлото си. Когато се съвзема от задавянето, ѝ подавам парчето пастърма, дето съм взел, та да подмамя новото си куче от полето.
И тогава счупената ми някога кост пак ме щраква. Стягам ръката си, та да спра треперенето. Виждам в тревата онова, дето трябваше да съм го зърнал от пръв поглед.
Не че ме е страх от глухарчета. Просто имам спомени от тях. Момичето грижливо ги е наредило в кръг около себе си като магически пръстен за защита. Или пък някой е украсил гроб, преди да я изхвърли тук. Онези при краката ѝ вече са поокапали и са се спаружили от слънцето. Отпускам се на колене и ги преброявам. Седемнайсет желания. Най-многото, които съм откъсвал от поляната ни, в най-лошия ми ден, бяха петдесет и три и не бяха за петдесет и три отделни желания, а само за едно, отчаяно повтаряно пак и пак.
Кой знае какво си мисли това момиче. Какво си е пожелало. Ясно ми е само, че съм с един крак вътре и един навън от очертания ѝ с глухарчета гроб, и чувството хич не ми е по вкуса.
Труманел измисляше разни игри с диви цветя, като се криехме в полето зад къщата ни. Разправяше ми истории, та да ме удържи да не изтичам обратно да заколя с джобното си ножче баща ни, който през ден се перчеше как имал правото да ни издуха като пламъка на свещ.
Труманел казваше, че цветовете на синята костенурка са красиви парченца от начупено небе. Гъделичкаше ме със стрък кастилея и ми казваше, че духовете на индианчета боядисват венчелистчетата ѝ в оранжево и жълто на залез. Посевите на царевицата се превръщали във войници нощем, та да ни охраняват, докато се крием. Ей такива ми ти тъпотии.
Още от десетгодишен знам, че вълшебствата от приказките не действат.
Онези падащи парченца от синьо небе ли? Те не са от красиви цветя. От стъкло са.
Но виж, към знаците, подавани ми от чупената ръка, имам респект. Тя казва: Иди си оттук. Не попадай залудо в затвора, макар че май тъкмо там ти е мястото.
Това момиче ми напомня Труманел. Усетила беше неща, дето не биваше да усеща. Виждам го в голямото зелено око, което трябва да гледа за две. Още се надява на нейното малко парченце синьо небе. Вярва в магически кръгове, току-виж пък проработили.
Приключвам с колебанията. Боже, това лежи на твоята съвест. Влизам изцяло в кръга ѝ и я вдигам на ръце. Тя се отпуска като дете, с брадичка, допряна към гърдите. Но тя наистина е дете. Не забравяй това. Сестра ми нарежда по темата, та макар да е у дома на двайсет и пет километра разстояние и домива съдовете или чете някоя от книгите си.
Когато съм изминал половината път до пикапа, момичето бавно извръща нагоре лице. Отваря алената си уста и виждам, че езикът ѝ е също толкова червен. Тъкмо заради това не очаквам последвалото. Не съм видял какво държи в ръката си. Тя приближава глухарче към устните си и издухва главичката му с всичка сила насреща ми. Пожеланието обсипва бузата ми като капчици при кихане, завира ми се в носа, полепва по миглите ми.
Приемам го като предупреждение, че тя комуникира с висша власт.
Хабиш си сладкия дъх, миличка.
Бог чува теб и мен всеки ден, а виж ни сега.
Като отварям пикапа да я поставя вътре, излита една от поговорките на Труманел, водеща началото си от някаква стара ирландка.
Съдбата не е орел, тя пропълзява като плъх.
Листчето изхвърчава назад, когато потеглям, и се закача за бодливата тел.