Нещо за четене: „Далекоизточни разкази“ от Съмърсет Моъм (откъс)

„В един разказ, както и в една пиеса, трябва да вземете решение каква е вашата гледна точка и да останете здраво вкопчен в нея”, казва Съмърсет Моъм. В тези живописни разкази гледната точка на автора невинаги е прозрачна – според нас това е по-скоро предимство, отколкото слабост. Затова пък историите и случките в тях не оставят и сянка на съмнение, че Моъм добре познава хората и местата, които обрисува, че е завладян от космополитната атмосфера, която пресъздава, че в спомените му се тълпят тропически видения, рикши с безгрижни същества, магически заклинания, екзотични аромати. На 26 януари сборникът става част от „Бисерната поредица“ на издателство „Колибри“.

Историите в „Далекоизточни разкази“ (превод: Надежда Розова, 288 стр., твърди корици, цена: 25 лв.) са родени от преживяванията на писателя в Малая, Сингапур и други колонии на бившата Британска империя. Стар познайник на неосъществената оперна звезда Бланш се опитва да я убеди, че не бива да съжалява за пропуснати възможности. Досадният всезнайко Келада никога не се отказва от темата, която е подхванал, колкото и незначителна да е тя, нито отстъпва от аргументите си, докато не влиза в ожесточен спор за перлите на шията на една непозната. Нийл Макадам, стеснителен английски младеж с интереси в областта на ентомологията, пристрастен към творчеството на Джоузеф Конрад, попада в компанията на напориста омъжена жена, „ориенталска смесица от леност и плам“, която никога не скучае. (И която намира Конрад за бъбрив шарлатанин.) Мистериозната смърт на един плантатор дава смелост на разсъдливата госпожа Хамлин да вземе отчаяно решение по отношение на неверния си съпруг. Високомерният Олбън е решен да стане губернатор – и ако хладният му интелект и вкусът към изкуството са по-скоро в синхрон с тази амбиция, то не така стоят нещата с убеждението му, че храбростта е добродетел за глупци, което ще породи най-неочаквани последици…

Определяни като нетрадиционни, ексцентрични, дори идиосинкратични, десетте разказа в настоящото издание разкриват Съмърсет Моъм като белетрист от най-висок ранг и мъдър познавач на човешката природа: понякога язвителен, друг път елегантно ироничен, но неизменно проницателен и трезв реалист, който никога не подценява отпечатъка на обстоятелствата върху индивидуалната воля.

Съмърсет Моъм (1874–1965) е най-четеният английски писател след Дикенс, ако се съди по тиражите на книгите му. Живял е 92 години и е успял да ни остави огромно по обем литературно наследство, включващо 20 романа, 31 пиеси, множество пътеписи, есета и разкази, като с лекота движи повествованието от лондонското висше общество до екзотичните острови на Южния Пасифик. Роден е в Париж, където баща му е на работа в английското посолство, но едва 8-годишен остава без майка, а след две години и без баща. Тази загуба завинаги травмира бъдещия писател. Сирачето е изпратено в Англия и поверено на грижите на своя чичо, свещеник в малък град. Животът на момчето е самотен, мрачен, лишен от обич. По здравословни причини го пращат да учи в Хайделберг, където започва да пише разкази. На 18 години се завръща в Англия, завършва медицина и придобитата независимост му позволява да се отдаде изцяло на писането, особено след големия успех на първия му публикуван роман.

В настоящия сборник е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

Из „Далекоизточни разкази“ от Съмърсет Моъм

Из „Стъпки в джунглата“

Няма по-очарователно място в Малайската федерация от Тана Мера. Намира се на морето, а по песъчливия му бряг растат австралийски борове. Правителствените служби все още са в стария Раад Хуис, построен от холандците, когато земите били техни, а на хълма са останали руините на крепостта, откъдето португалците поддържали властта си над непокорното местно население. Тана Мера има дълга история, а в обширните лабиринти, каквито са домовете на китайските търговци, отворени назад към морето, та в прохладните вечери обитателите да седят в своите лоджии и да се радват на соления бриз, живеят семейства, установили се в страната преди цели три века. Много от тях са забравили родния си език и общуват помежду си на малайски или на развален английски. Тук въображението витае на воля, защото в Малайската федерация миналото битува единствено в спомените на бащите на сегашните хора.

Тана Мера дълго бил най-оживеният търговски център в Далечния изток, а пристанището му било пълно с кораби, докато клиперите и плоскодънните лодки все още плавали в Китайско море. Ала градът вече е мъртъв. Градът е обвит в печалната и романтична аура, присъща на местата, които някога са били значими, но вече живеят само в спомените за погиналото си величие. Заспало градче, чиито посетители губят своята жизненост и неусетно се оставят на непринудената летаргия на това място. Няколкото бума в производството на каучук не са донесли благоденствие, а последвалите ги спадове са ускорили разрухата.

Европейският квартал е много тих. Тук е подредено, чисто и спретнато. Къщите на белите – правителствени чиновници и агенти на различни компании – са разположени около голямо игрище, приятни и просторни сгради под сянката на големи касии, а тревата на обширното игрално поле е зелена и добре поддържана като моравата на близката катедрала. Наистина, точно в това кътче на Тана Мера витае тихо уединение, което напомня околността на Кентърбъри.

Клубът гледа към морето. Сградата е просторна, но занемарена, и посетителят се чувства в нея като натрапник. Клубът създава впечатлението, че е затворен за ремонти и промени, а ти нетактично си се вмъкнал през отворена врата и си влязъл, където не си желан. Сутрин тук ще завариш неколцина плантатори, дошли от именията си по работа – пият джин слинг^[1], преди да си тръгнат; а по-късно следобед можеш да забележиш една-две дами, които седят и някак крадешком разлистват стари броеве на „Илъстрейтид Лондон Нюз“. Вечер влизат по няколко мъже, сядат в билярдната зала да зяпат играта и пият коктейли. В сряда обаче става по-оживено. Тогава в голямата зала на горния етаж пускат грамофона и от околността се събират хора да танцуват. Понякога има дванайсетина двойки, дори може да сформират цели две карета за бридж.

В една такава вечер се запознах със семейство Картрайт. Отседнал бях у човек на име Гейз, шеф на полицията, който влезе при мен в билярдната зала и ме попита ще се включа ли като четвърти в каре за бридж. Семейство Картрайт бяха плантатори и идваха в Тана Мера всяка сряда, за да дадат на дъщеря си шанс да се позабавлява. Гейз ме увери, че са много свестни хора, скромни и ненатрапчиви, и много приятни партньори за бридж. Последвах Гейз в салона за карти и той ни запозна. Те вече се бяха настанили на една маса и госпожа Картрайт размесваше картите. Правеше го много вещо – явно ми предстоеше приятна игра. Вземаше по половин тесте в двете си ръце, силни и големи, сръчно подпъхваше ъгълчетата на картите от едната половина между картите от другата, следваше изплющяване и с един сръчен жест картите се посипваха една върху друга и се примесваха отново в тесте.

Все едно гледах изпълнението на фокус. Всеки картоиграч знае, че подобно нещо е постижимо само след упорито упражняване. Човек, който умее да размесва тестето, просто обича картите.

– Ще възразите ли, ако със съпруга ми играем заедно? – попита госпожа Картрайт. – Не ни е забавно да печелим пари един от друг.

– Не, разбира се.

Цепихме колодата и двамата с Гейз се настанихме на масата.

Госпожа Картрайт изтегли асо и докато раздаваше картите бързо и сръчно, обсъждаше с Гейз за местните новини. Усещах обаче как ме преценява. Изглеждаше проницателна жена, но добронамерена.

Беше на петдесет и няколко (но на изток, където хората остаряват бързо, е трудно да определиш възрастта им), имаше бяла коса, доста чорлава, и с нетърпелив жест на ръката си току отмяташе дълъг кичур, който непрекъснато падаше на челото ѝ. Една фиба можеше да ѝ го спести? Светлосините ѝ очи бяха големи, но бледи и малко изморени, лицето ѝ беше набраздено от бръчки и имаше нездрав цвят. Мисля, че всъщност устата ѝ му придаваше изражение, което разчитах като хаплива, но толерантна ироничност. Личеше си, че е жена със собствено мнение, която не се страхува да го изразява. Беше бъбрив играч (качество, срещу което някои хора силно възразяват, но мен не ме смущаваше: не разбирах защо човек трябва да се държи на масата за бридж, все едно е на погребение) и скоро стана ясно, че много я бива да подхвърля закачки – приятно язвителни, но толкова забавни, че само глупак би се засегнал. Ако някоя нейна забележка се окажеше прекалено саркастична и изискваше човек да впрегне цялото си чувство за хумор, за да схване остроумието ѝ, той веднага би разбрал, че госпожа Картрайт охотно би приела самата тя да стане обект на хумор. Широката ѝ уста с тънки устни се разтегляше в усмивка и очите ѝ заискряваха, когато по една случайност нечия находчива реплика направеше нея прицел на смеха на другите.

Намирах я за много приятна личност. Допадаше ми нейната откровеност. Бързата ѝ мисъл. Обикновеното лице. За пръв път виждах жена, на която очевидно ѝ е все едно как изглежда. Не само косата ѝ беше чорлава, всичко у нея беше небрежно. Беше облечена с копринена блуза с висока яка, но дрехата беше измачкана и неособено чиста, защото госпожа Картрайт пушеше много и цялата беше посипана с пепел. Когато стана да поговори с някого, забелязах, че синята ѝ пола е с разнищен подгъв, доста прашен, и че е обута с тежки боти с нисък ток. Но това нямаше значение. Всичко, което носеше, ѝ отиваше.

Бриджът с нея се оказа истинско удоволствие. Тя играеше бързо, без колебание и не само познаваше играта, а имаше и усет към нея. Естествено, тя беше наясно как играе Гейз, но аз ѝ бях непознат, затова се опитваше да ме прецени. Двамата със съпруга ѝ бяха впечатляваща двойка – той беше разумен и предпазлив, но тъй като го познаваше, тя беше уверено смела и благоразумно блестяща. Като бриджор, Гейз наивно се уповаваше на надеждата, че противниците му няма да имат здравия разум да се възползват от грешките му, затова двамата не можехме да се мерим със семейство Картрайт. Губехме робер след робер, и ни оставаше само да се усмихваме и да се преструваме, че загубата не ни смущава.

– Не знам какво става с тези карти – оплака се жално Гейм накрая. – Дори когато държим всички козове, пак губим.

– Едва ли се дължи на играта ти – отговори госпожа Картрайт и го погледна право в лицето със своите бледосини очи, – сигурно е просто лош късмет. Ако не беше объркал купите с карите в последната ръка, щеше да извадиш играта.

Гейз се зае да обяснява надълго и нашироко как се е случило злощастието, което ни беше струвало играта, но госпожа Картрайт сръчно разпери тестето, за да цепим. Съпругът ѝ погледна часовника.

– Това ще е последното раздаване, скъпа моя – каза той.

– Така ли? – Тя също погледна часовника си и повика един млад мъж, който прекосяваше стаята. – А, господин Бюлън, ако отивате горе, бъдете добър да предупредите Олив, че след няколко минути тръгваме. – После се извърна към мен. – Пътят до имението ни отнема почти час, а клетият Тио става още по тъмно.

– Е, все пак идваме само веднъж седмично – отбеляза Картрайт. – Единственият шанс на Олив да се позабавлява на воля.

Картрайт изглеждаше изморен и възрастен. Беше среден на ръст, с лъскава плешива глава, щръкнали прошарени мустаци и очила със златни рамки. Носеше бели дочени панталони и вратовръзка в черно и бяло. Беше доста спретнат, личеше си, че обръща повече внимание на облеклото от размъкнатата си съпруга. Говореше малко, но язвителният хумор на жена му видимо му допадаше и от време на време ѝ отговаряше доста уместно. Явно поддържаха отношения на близко приятелство. Приятно е да видиш толкова търпелива и непоклатима обич между двама души на прага на старостта, живели заедно дълги години.

След две ръце приключихме робера и тъкмо си поръчахме по един последен джин битер^[2], когато слезе Олив.

– Наистина ли искаш вече да тръгваме, мамче? – попита тя.

Госпожа Картрайт впери любящ поглед в дъщеря си.

– Да, скъпа. Почти осем и половина е. Едва ли ще вечеряме преди десет.

– Каква ти вечеря! – весело възкликна Олив.

– Позволи ѝ още един танц, преди да тръгнем – предложи Картрайт.

– И дума да не става! Ти трябва да се наспиш хубаво.

Картрайт погледна Олив с усмивка.

– Скъпа моя, майка ти вече е решила, най-добре просто да се подчиним.

– Решителна жена е тя – отвърна Олив и нежно погали набръчканата буза на майка си.

Госпожа Картрайт потупа дланта на дъщеря си и я целуна.

Олив не беше голяма красавица, но изглеждаше много добре. Беше на деветнайсет-двайсет, все още по момичешки закръглена; щеше да стане по-привлекателна, когато поотслабне. Не притежаваше притежаваше решителността, която излъчваше волевото лице на майка ѝ, а приличаше на баща си: имаше неговите тъмни очи, леко орловия му нос и добродушно леко безхарактерно лице като неговото. Излъчваше сила и здраве. Бузите ѝ бяха румени, очите ѝ блестяха. Притежаваше жизненост, която той беше изгубил. Изглеждаше като обикновено английско момиче, изпълнено с въодушевление и огромно желание да се забавлява, с чудесен нрав.

Сбогувахме се и двамата с Гейз закрачихме към дома му.

– Какво мислиш за семейство Картрайт? – попита ме той.

– Допаднаха ми. Сигурно са незаменима компания на това място.

– Ще ми се да идваха по-често. Живеят доста уединено.

– Момичето вероятно скучае. Бащата и майката явно са предоволни да си бъдат двамата.

– Да, бракът им е много успешен.

– Олив е одрала кожата на баща си, нали?

Гейз ме стрелна с кос поглед.

– Картрайт не ѝ е баща. Госпожа Картрайт беше вдовица, когато той се ожени за нея. Олив е родена четири месеца след смъртта на баща си.

– О!

Разтеглих възклицанието, за да вложа в него цялата изненада, интерес и любопитство, на които бях способен, но Гейз не реагира и двамата извървяхме остатъка от пътя в мълчание. Слугата ни чакаше на вратата, когато влязохме в къщата, изпихме по един последен джин пахит и седнахме да вечеряме.