Нещо за четене: „Йога, любов и други митове“ от Виктория Пенкова (откъс)

587 преглеждания

Романът ни обръща навътре към себе си в търсене на любовта

Казват, че по-добър лек за разбито сърце от времето няма, но, ако имаше, то той навярно щеше да се крие в тюркоазените води на някой огрян от слънцето гръцки остров.  Именно там, на мистичния остров Митос, ни запраща лазурният дебютен роман „Йога, любов и други митове“ на сценаристката Виктория Пенкова („Случаят Тесла“). Сред страниците му читателите ще отплават на примамливо бягство от реалността, по време на което летният бриз ще слепи разпилените парченца на сърцето и ще зазвучи в ритмичния и отпускащ ритъм на „Оммм“. 

Моника Круз има чувството, че сърцето ѝ е празен апартамент, от който някой току-що се е изнесъл с все мебелировката. Младата сценаристка с външен вид на филмова звезда тепърва събира останките от главоломното корабокрушение на брака си. А изпепеляващата забивка с неустоим задник на име Кучкаря ѝ припомня, че чифт красиви очи и още по-красиви бицепси няма да ѝ помогнат да запълни празнината. 

Ето защо младата дама се впуска на примамлив йога ритрийт с гръмкото име „Митични жени на о-в Митос“. Ваканция до райско кътче в Гърция, което ѝ обещава най-големият ѝ проблем да бъде как точно да опише цвета на ширналото се море – кобалтово или тюркоазено, синьо, по-синьо, най-синьо. 

Но веднъж пристигнала на острова, Моника осъзнава, че спомените ѝ също са я придружили на него и са по-ярки и задушаващи отвсякога. Изобщо не помага и фактът, че йогата, на която ги учи ексцентричната ръководителка на рийтрийта Шанти, е коренно различна от това, с което Моника е свикнала. 

Преминавайки отвъд стандартните асани, Шанти предизвиква Моника да излее погребаните емоции, да изхвърли болката и старите спомени. Веднъж обърнала се навътре към себе си младата жена ще осъзнае, че животът е твърде кратък, за да го наблюдава отстрани.

Сред божествената природа на острова ще успее ли Моника да се откопчи от хватката на страданието? 

Секси, забавна, драматична и примамливо безразсъдна като летен флирт с привкус на море и слънце в очите, „Йога, любов и други митове“ на Виктория Пенкова е история за болката, причинена от онази любов, която разцепва сърцето на безброй малки пукнатини. 

Но и за онази най-истинска любов към самите себе си, която подобно на японското изкуство кинцуги, го залепя отново и го прави по-силно, по-смело и по-свободно отвсякога. 

„Виктория Пенкова пише находчиво и без свян, здраво стъпила от смешната страна на Земята. Книгата ѝ е забавно обяснение в любов към грешките на една жена с противоречива същност от митична сила и симпатична човешка слабост.“

Виктория Бешлийска, автор на  „Глина“ и „Сърце“

Из „Йога, любов и други митове“ от Виктория Пенкова

ДЕН ПЪРВИ

Мъртва поза (Шавасана)

Искам красивият млад грък отсреща на ферибота да ме погледне.

Няма причина да не го направи, защото в добрите си дни съм кръстоска между Моника Белучи и Пенелопе Круз. Иначе казано, привлекателна съм и в зебло. Но днес не ми е ден. От зори хвърча по магистралата с моя ципокрил смарт, сега прилежно паркиран в трюма, и вятърът се гаври с къдрите ми. Вадя джобното огледало и установявам очевидното – все още ме бива. Въздългата ми коса кротува под бяло мъжко плетено бомбе – рецидив от рухналия ми брак. Пищните ми гърди напират от малиново боди с отсъстващ гръб. Грациозните ми крака се простират километрични от оскъдни дънкови гащи. Кръстосала съм ги силно, така че мускулът а-ха да се отлепи от кокала, и нямам никаква идея защо маслиноокият Аполон отсреща не се е заселил от лявата ми страна, по-хубавата, и не обмисля да разиграем на острова наша собстве- 6 на версия на „Синята лагуна“. Може би просто е късоглед…

И бездруго е по-красив, отколкото предпочитам. И твърде чаровен по онзи намислено небрежен начин, който струва пари. Изобилният му перчем, уж набързо разрошен с ръка, се крепи на цяла туба фризиращ гел. Сглобеното уж напосоки екипче от размъкната тениска и комбатки напълно подхожда и за фотосесия. Ама че суета! И все пак не мога да откъсна очи от него. Разполага с чудни, хармонични по гръцки пропорции – рамена спрямо ханш в обърнат трапец и нито грам излишни мазнини и мускули. Сканирам го усилено за недостатък, но не откривам такъв. На всичкото отгоре е и забавен! Изнася малко комедийно шоу пред тайфата си и те се търкалят от смях по палубата. Комедиант и красавец – абсолютната катастрофа за женското сърце…

Всъщност знам защо гъркът не ме поглежда. Чувствам се малко мъртва отвътре. А и колкото и да не е за вярване, имам конкуренция. Красива млада гъркиня попива всяка негова дума, сякаш той е новият Месия. Глупаво момиче! Иде ми да я дръпна настрана и да ѝ обясня, че единственият ѝ полезен ход оттук нататък е скок през борда и плуване обратно до брега. Остане ли на този кораб, стъпи ли веднъж на острова с този плейбой, сърцето ѝ повече никога няма да бие правилно. Но тя май няма търпение. Аполон впива в нея зехтиненотъмни ириси и ѝ поднася трапчинка. Притварям очи и съзирам в бъдещето бавната ѝ смърт – сладкото прелъстяване, горчивото отдръпване, надеждата, която умира последна. Горката… Разплитам бедра за обиколка на палубата, за да забравя екзекуцията ѝ.

Край перилата вятърът духа от четирите краища на света. Мъчи се да отмъкне обеците и шапката ми, но аз ги стискам като най-ценното си богатство. Мисълта да не съм шармантна дори за миг, ме плаши повече от световен глад. Все пак гладът е донякъде полезен за фигурата, но без аксесоари женското лице просто няма смисъл.

Фериботът бавно и методично пори Егейско море и изплисква тонове пяна зад гърба си. През живота си не съм виждала толкова дълбоки нюанси на синьото. Търся различна дума за всеки, но след „кобалт“ и „тюркоаз“ ми остава само да степенувам: синьо, по-синьо, най-синьо…

– Видели са делфини откъм носа – надвиква вятъра моята златокоса спътница Ники и заклаща бедра към природния феномен.

 Тръгвам след нея, хипнотизирана от походката ѝ на газела. Знам, че докато стигнем до носа, делфините ще са изчезнали безследно. Така става с всичко интересно в моя живот. Мисля, че точно затова станах сценаристка – за да преживявам нещата, които никога не ми се случват: любов, приключения, любов…

Всъщност имам известен напредък с второто – запътила съм се на йога ритрийт с гръмкото име „Митични жени на о-в Митос“. Ритрийтът е нещо като лагер за възрастни, където посредством осигурена храна, вода и духовни развлечения те откъсват от ежедневието ти. Моето се състои предимно от писане на телевизионни сапунки и препускане подир една сладка като макарон френска булдочка на име Джун. Но сега вече край на скуката! Цели седем дни ще посрещам изгреви, ще се въргалям под рошави пал- 8 ми, ще преяждам с пресни калмари и ще обливам с пот постелката за йога. А и няма да се учудя, ако това екзотично преживяване ме вдъхнови да напиша сценарий от типа на „Яж, моли се и обичай“, но по-хубав, и филмът стане световен хит. Най-сетне ще стъпя на червения килим в Кан и фотографите ще ме заслепяват със светкавици, не за друго, а защото непрекъснато ще ме бъркат с Моника Белучи или Пенелопе Круз, понеже някак си приличам на двете. И следващия път, когато някой нашенски режисьор ме потърси с поредната си идея за евтина и скучна телесапунка, аз просто ще се завъртя на пета и ще отсека:

– Съжалявам, г-н Най-велик-от-всички-режисьори-с-цели-два-световнонеизвестни-филма, но първо трябва да напиша следващия хит на Стивън Спилбърг. А с вас можем да пием кафе по някое време на куково лято.

Докато тъка бляскавото си филмово бъдеще, делфините, както очаквах, са изчезнали безследно. Пристигам точно навреме за скуката. Тъкмо се каня да се впусна в редовните самосъжаления, когато пред очите ми се материализира островът: пирамидален, сух, планински, затревен по краищата. Аскетично парче скала, плуващо в най-най-тъмното синьо. Добре де, не е чак толкова зле. Но не мога да скрия разочарованието си, че Митос ужасно прилича на Пирин, само дето е без снежна шапка. Не съзирам и нито една, дори рехава, палма на хоризонта. Ама какво ще съзерцавам тогава? По всяка вероятност букове... Махам мислено с ръка. Митос може и да не е върхът на тропика, но това значи ли, че не е екзотичен? На фона на моето еднолентово ежедневие всичко може да мине за екзотика.

Хваната здраво за обеците и шапката си, заемам обратно своето място в корабния амфитеатър. Младият грък все още разиграва своята комедия, която ще завърши трагично за младата гъркиня. Около мен са насядали волни души в различни стадии на хипарията. Юноши на по няколко къмпинга; старци, нашарени от татуировки; и моите любими връстници – все още деца, но и с по две свои, които да им напомнят, че са възрастни. Не съм си у дома, но нуждата да акостирам отпада.

– Казвали ли са ти, че си нещо средно между Моника Белучи и Пенелопе Круз?

Ето нa, започва се. Ники присяда от по-хубавата ми страна и ме изучава с интерес. Търси да установи на коя от двете приличам повече, но истината е, че съм хибрид. С тяло на Моника, но с лице на Пенелопе, с излъчване на Моника, но с темперамент на Пенелопе. Същинска Моника Круз от глава до пети! Само не знам дали това все още е комплимент, защото и двете са попрехвърлили зрелостта. Ники не разбира тревогите ми относно годините.

 – Не ти давам нито ден повече от 24 – отсича тя и ми иде да разцелувам нашата йога инструкторка Шанти, че разпредели точно Ники в моята кола.

Двайсет и четири са годините на Ники. Приравнява ме към себе си, защото ме чувства близка, но всъщност помежду ни зее цяла декада и аз никак не се гордея от това. Животът ми е наполовина свършил, а в него няма нищо, с което да се похваля. Ни дом, ни дете, ни кариера. Само едно невъзпитано куче и един провален брак.

Ники заглушава вътрешния ми критик с признанието, че отива на острова, за да разбере коя е. Не искам да я обезкуражавам, че и на 34 това знание все още ще ѝ убягва. Поглеждам я – тя е толкова обезоръжаващо пряма! Златните ѝ коси блестят на гръцкото слънце, сълзите в очите ѝ – също. И аз нямам никаква представа коя е, освен че е прекрасна. Премълчавам го, за да не ме помисли за маниачка.

 – А ти защо отиваш на острова? – пита ме на свой ред тя. Прямотата явно е заразна, защото се чувам да казвам нещо, което досега не допусках да си призная:

– Много е просто – отговарям. – Разбих си сърцето.

Досега не съм го заявявала толкова честно. Ники иска да знае дали съм правила опити да излекувам сърцето си. Усмихвам се на нейната сладка 24-годишна наивност. Идеята за зарастването на раните ми е напълно чужда. Доколкото ми е известно, единственият лек за разбито сърце е добрата стара амнезия.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук